С такава властваща клептокласа България определено е най-слабото звено в европейската верига
През последните години публичният живот у нас изобилства на скандали – все повече и все по-впечатляващи. Тяхната наситеност стана толкова висока, че обществеността някак им обръгна, дори е разпространено подозрението, че именно това е замисълът. Поредният нов скандал измества стария от полезрението на публиката, която няма време да се задълбочи в изясняването на ставащото. В допълнение, наблюдава се ефект на привикване – хората вече трудно се впечатляват, каквото и да им бъде поднесено. Или, както гласи поговорката, „клин клин избива”. Но пропускаме, че „последният остава”.
Новата фаза на мегаскандали, засягащи съвкупния български елит във всичките му елементи (политици, магистрати, бизнесмени и прочие), се отличава с няколко непознати досега характеристики.
Първо, в тяхното генериране и раздухване бяха активно въвлечени редица държавни институции, които нерядко в новата си роля нарушават законите и дори Конституцията.
Второ, по всичко личи, че вече няма недосегаеми – оказа се, че и най-влиятелните лица са имали сериозни уязвимости, които са били регистрирани и днес влизат в действие.
Трето, очертава се тенденция на неумолимо „интернационализиране” на българските публични скандали – те заемат важно място в полезрението не само на чуждестранни медии, но и на международни организации и правителства на други държави. А като имаме предвид традиционно водещата роля на външния фактор за вътрешнобългарските процеси, това предрича бърза ескалация на събитията. Нека се спрем по-подробно на третата особеност.
Очакването (и дори надеждата), че българските кривици ще бъдат оправени отвън се преценява от мнозина като израз на нашите комплекси, боязливост и липса на гражданско достойнство.
Вероятно в това има нещо вярно, но не бива да пропускаме обстоятелството, че намесите на външните фактори (сменящите се „големи братя” от близо и далеч) неизменно са се водели не от желание да се помогне на българите да живеят по-добре и по-справедливо, а от съответните интереси. Откакто се помним, чуждите сили са закриляли „своите кучи синове” у нас по една единствена причина – не защото не са знаели що за стока са, а защото са правели това, което им е било поръчано. Нещата са се променяли едва тогава, когато местните протежета са преставали да вършат работа или са ставали неудобни. Иначе казано, „прогледването” също е било въпрос на интереси, а не на озарение от истината и морала.
През годините на прехода и особено през последното десетилетие това лицемерие стана особено нелицеприятно. Пандемичната корупция и масираната злоупотреба с европейски средства в България не са от днес. Може да не са били публикувани толкова шокиращи снимки с милиони евро и кюлчета в чекмедже, но поне записи е имало. Само че нито „Ало, Ваньо”, нито „Не се смей, ти си го избра” предизвикаха публикации във водещи западноевропейски медии, разследвания на чужди правоохранителни органи и самосезиране на европейски институции. Дълги години главният герой на днешните скандали бе прегръщан и ласкаво наричан „моят приятел”. Безобразията на модела на печелене и упражняване на властта бяха неглижирани в името на изгодите на европейските партийни фамилии. Сега външният контекст е променен, въпросът е защо и до какво ще доведе това?
Не само, но най-вече в източната половина на Европа станаха нетърпими процесите на криминализиране на политиката и държавното управление, които поставят под въпрос подкрепата на обществата за по-нататъшните действия за спасяване на общоевропейския проект, поне на основата на досега прокламираните принципи. В допълнение, патологичните мащаби на злоупотребите с власт задълбочават последиците от кризите и засилват опасността от мощни експлозии на обществен гняв. В условията на бързо растящи несправедливи неравенства това може да доведе до непредвидими последици, както показаха протестите срещу расовата дискриминация, бързо разпрострели се по целия свят и приели абсурдни форми.
Както личи от актуални проучвания, в редица европейски страни либералната парламентарна демокрация вече не се разглежда като единственото разумно държавно устройство. Все повече хора ясно декларират желание властта да се персонифицира – главно заради изискването да се носи ясна отговорност. Но тук има един парадокс, чието изясняване е важно с оглед на очакваните външни интервенции и най-вече – на нашите собствени усилия за почистване на общия ни дом.
Парадоксът на българския модел на управление е, че ние вече получихме конска доза авторитаризъм.
Такова брутално и същевременно невежо (за актуалната епоха) управление България никога не е имала. Въпреки това, мнозинството от българите продължават да искат „здрава ръка”, но не като тази, която пълни чекмеджетата на шепа властници. Израждането на българската партийно-политическа система не предлага изход от положението, защото гражданите са убедени, че партийните елити са готови на всякаква сделка в името на властта и облагите от нея. При това, те взаимно си прехвърлят отговорността и системно се измъкват от изпълнението на ангажиментите, заради които са спечелили доверието на избирателите.
Подобно на Милтън Фридман, който макар и късно прозря, че рецептата на посткомунистическата трансформация не е приватизацията, а върховенството на правото, днешните ръководители на големите европейски страни най-сетне проумяха, че имат интерес не от послушни криминални наместници, а от пълноценни обществени лидери, способни да възстановят правовия ред и общественото доверие в институциите. Само такива лидери могат да задържат обществата в орбитата на демократичните европейски принципи.
Първият знак, че европейският курс се променя, бе премахването на външнополитическия чадър над косовския президент Хашим Тачи. Оттук нататък ще последва верижна реакция, в която България едва ли ще бъде пропусната. Със сегашния модел на управление и с такава властваща клептокласа България определено е най-слабото звено в европейската верига. Ние сме малка държава, която поради редица обстоятелства може да причини големи проблеми, вкл. с лошия си пример. Една от най-големите заплахи е тежката институционална недостатъчност, която блокира нормалното функциониране на обществото и решаването на най-острите му проблеми.
Именно липсата на адекватна реакция на институциите е едно от обстоятелствата, които са непосредствена причина за нарастващото европейско внимание към българските скандали. Въвличането на някои институции като инструмент на частни политически и икономически интереси предизвиква загриженост, защото партньорите допускат и много по-сериозни последици от пренебрегването на конституционните и правните норми, отколкото представлява едно (предполагаемо) премиерско чекмедже. Да не говорим за арогантното отношение към западноевропейски институции и политически лица, което подсказва истинската природа на „партньорството”.
Всичко това очертава бързо формиране на външни условия, благоприятстващи оздравяването на българската публична среда. Но основната работа все пак трябва да свършим, ние, българите. Най-важната поука от ефекта на скандалите е, че трябва честно и обосновано да изразяваме и защитаваме интересите на нацията си – само лидери и институции, които съвестно служат на обществения интерес могат да имат трайно уважение и пълноценно сътрудничество с външните ни партньори. А самозабравилите се властници – тях ги използват и търпят до време, след което ги изхвърля.
Автор: Александър Малинов
Източник: в. „Банкеръ“
