Една от особеностите на българския преход и на игралите водеща роля в него български партии е силната чувствителност и зависимост спрямо външната (най-вече западна) подкрепа. От година на година способността (и желанието) на нашите политици да завоюват и удържат доверието на българските граждани линеят, но за сметка на това упованието на външното бабуване и отглеждане се засилват.
Силно е впечатлението, че партиите у нас не само не могат да решат нито един свой проблем самостоятелно, а и че все повече разчитат на намесата на външни фактори, за да спечелят и задържат властта.
Ето кратка хронология на някои факти, потвърждаващи тази теза.
Италианският курорт Каденабия е придобил
символична роля в нашата политика,
защото там се провеждат поредица от срещи на лидери на българската десница под егидата на Фондация „Конрад Аденауер”. С изключение на 1996 г., когато се събира цялата опозиция (вкл. ДПС) и се създава коалицията ОДС (Обединени демократични сили), останалите срещи (1998, 1999, 2001, 2009) практически имат обратен ефект и водят до по-нататъшно разцепление, а след 2009 г. – до подмяна на дясното у нас.
Малко по-късно в другата част на политическия спектър е сложено началото на т.нар. Солунски процес – през 1998 г. в Солун с участието на четирима вицепрезиденти на Социалистическия Интернационал се провеждат преговори на лидерите на четири български леви партии – БСП, БСДП, Българска Евролевица и Обединен блок на труда. Идеята е да се инициира обединение на левицата на социалдемократическа основа и така да се подготви идването й на власт. Въпреки че в бабуването се включва и Партията на европейските социалисти, много скоро „Солунската четворка” се разпада.
След това идва времето на „отглеждане чрез внос” – монтирането в управлението на страната на Симеон Сакскобургготски и неговите „юпита”. При този епизод напред бе изведен личностният имидж, а не партийно-коалиционното инженерство (нека припомним, че партия НДСВ бе учредена … след като спечели изборите с помощта на две малки партии-мандатоносители). Външната подкрепа през този период идваше по линия не на основните европейски партийни фамилии, а по аристократично-родови, корпоративни и други канали, но резултатът бе същият – за обещания срок някои „се оправиха”, а след успешното замитане на следите в мандата на тройната коалиция поредният вносен политически продукт отшумя в историята.
Безспорният връх на феномена „външно бабуване/зависимости” бе достигнат с успешната реализация и дългогодишното процъфтяване на модела „Борисов/ГЕРБ”. Тук следва да се отбележи не толкова несъмнения финансов и репутационен принос на известни немски партийни фондации, колкото
изграждането на тесни лични връзки
на високо лично и институционално европейско ниво. Технологията на този процес един ден ще бъде осветена, но несъмнено впечатлява безрезервната, почти саможертвена готовност на ЕНП и отделни ръководители на европейски институции като Доналд Туск да бранят Борисов дори в условията на всенародно вътрешно отхвърляне на корумпирания модел. По всичко личи, че от еднопосочни, външните зависимости са станали поне отчасти двупосочни. Разбира се, възходът на модела „Борисов” е наша вина, но част от отговорността носят западноевропейските му покровители.
Както е известно, в историята често драмата се повтаря като фарс. Това личи от поредните опити за формиране на български политически партии, разчитащи главно на външна подкрепа. Ако заявеният русофилски политически проект изглежда твърде несериозен, то новоучредената партия на Цветан Цветанов силно се е впила в евроатлантическото виме и разчита да се наложи като най-доверения пълномощник на Големия задокеански брат у нас. Тя счупи всички рекорди по верноподаническо говорене, но не е ясно дали и каква реална подкрепа отвън ще получи, най-вече заради прекомерното нарушаване на баланса във вреда на „европейското”.
Тази
почти пълна загуба на корени в нашето общество
поставя въпроса – а дали въобще една българска партия може да придобие реално влияние (да не говорим за спечелване на властта), ако не е явно покровителствана отвън? Тази тема не е нова и съвсем не се изчерпва с тяснопартийната проблематика.
Преди повече от век Димитър Благоев формулира едно твърдение, станало известно като „теорията за трите четвърти”. Според него преходът към социализъм (както Благоев го е разбирал) зависи на три четвърти от външни и едва на една четвърт от вътрешни фактори. Въпреки че и преди, и след 9 септември 1944 г. тази постановка е била премълчавана и дори оспорвана, развитието на множество събития я потвърждава. Това важи за всички големи обществени обрати в новата ни история и е създало навик за постоянно оглеждане и ослушване откъде ще се зададе решаващият „външен фактор”. Иначе казано, разглежданото желание за „външно опитомяване” от страна на днешните български политици не е от днес
Може да се възрази, че подобна постановка е тривиална, защото всяка малка страна е играчка в ръцете на големите сили. Това популярно и наглед убедително твърдение има една голяма слабост – просто не е вярно. Историята и съвременността ни предлагат поредица от примери за малки държави, които са намерили начин
да постигнат невероятен скок към просперитет,
конкурентоспособност и международен авторитет. От Ирландия до Южна Корея и от Финландия до Сингапур – тези и всички подобни „истории на успеха” са крайно специфични в детайлите, но имат общ знаменател – способността на националните елити и лидери да намерят модуса за привличане на подкрепата на „силните” за реализиране на собствени приоритети. Да не говорим за двете „чудеса” в безнадеждни условия, постигнати от Конрад Аденауер – като кмет на Кьолн през 1918-1928 г. и като канцлер на Германия след Втората световна война.
Външните фактори са безспорно важни, но по-важно е друго – дали едно общество и неговите водачи умеят да вникнат в тяхната сложна конфигурация и да изработят стратегия за осмисляне и реализация на националния интерес. Всяка просперирала нация е успяла, защото в даден момент е поставила и намерила решение на съдбоносния въпрос „Кои сме ние, какво искаме и каква цена сме готови да платим?”
Тук трябва да се допълни – как можем да го постигнем при даденото съотношение на външните фактори. Част от тези външни фактори могат да бъдат враждебни, т.е. несъвместими с нашия интерес. Други могат да бъдат „приятелски” (не защото ни обичат, а просто защото интересите им го диктуват). Но и в двата случая те са нещо различно от нас и не бива да правим фаталната грешка да се представяме за „техни” и да действаме като тях. Позитивно решение може да бъде намерено единствено като осъзнаваме и
оценяваме адекватно различията и съвпаденията
в интересите, т.е. ако дефинираме собствената си идентичност.
За съжаление, като нация, политически елити и партийни водачи България почти винаги е страдала от синдрома на „намъкването” в одеждите на онези, които сме приемали за решаващи външни фактори. С отделни изключения винаги сме се стремили да бъдем „най-верният съюзник” и сме го възприемали като гаранция за светло бъдеще. Което винаги е водело до лош край, макар и по различен начин и в различен хоризонт.
Крайно време е ние – гражданите и тези които избираме да ни представляват – да поемем юздите на живота си.
Автор: Александър МАРИНОВ
Източник: „Банкеръ“
