Въпреки разбираемото желание в края на отиващата си година да оставим лошото зад гърба си и да очакваме хубави неща от идващата, разумът диктува друга нагласа. А именно – без паника или отчаяние да се настроим за продължителни и изтощителни усилия за справяне с кризата, разбирана не само като пряко отражение на пандемията, но и като комплекс от натрупани грешки и заблуди, които Ковид-19 открои. Пандемията наистина предлага възможности (както твърди популярното клише), но те не се изразяват във възможността някои бизнеси и социални категории да „дръпнат” напред, а в шанса да разберем императива на промяната у нас самите и в начина, по който управляваме общите си дела.
Както отбелязва проф. Асена Сербезова в един неотдавна публикуван силно въздействащ текст, през изтичащата година ние, българите, за пръв път от много години обърнахме внимание и заговорихме за идеи, дейности и професии (а следователно – и за ценности), дълго време пренебрегвани и принизявани. Нещо повече, не можем да отречем, че за броени месеци към тези области – като към истински приоритети – бяха насочени невиждани ресурси. Това е добрата новина. Лошата е, че и говоренето, и разпределянето на ресурси засега протичат по познатия стар начин – необмислено, хаотично, без дългосрочна визия и предварително определени очаквани резултати, с голяма доза демагогия и видимо желание за извличане на конюнктурни дивиденти. Плюс тежки и основателни съмнения за продължаващи корупционни схеми, прикривани зад „борбата с пандемията”.
Справянето с кризата е силно затруднено от почти
пълната липса на доверие към институциите и елитите,
призвани да ги ръководят. Разбира се, това не е само български проблем, но у нас ситуацията е наистина екстремна. Малко са публичните личности, които да поведат с личен пример и решителност, а доколкото все пак ги има, не те вземат важните решения в държавата. Твърде крехка и немощна е вярата на обществото в собствените му сили да се справи със заплахите на пандемията, лошото управление и социалните неправди. Протестите, под знака на които премина втората половина от 2020-та, откроиха два сериозни дефицита: неспособност да се обединяваме за постигане на най-важните цели и липса на издръжливост и търпение. И ако по отношение на първото има някакъв скромен напредък, второто остава голяма пречка.
Склонни сме на героично „изригване”, но не и на осмислени продължителни усилия. Липсата на бърз и ясен положителен резултат („чиста победа”) води до обезкуражаване и униние, до разединение и взаимни обвинения. От едната емоционална и поведенческа крайност се хвърляме в другата. Това особено ясно личи в действията на големи обществени групи на различните етапи на ковид-кризата от март досега, но е напълно валидно за динамиката на протестите срещу корумпираното и некомпетентно управление.
Това типично явление често се обяснява с разделението в обществото (по всякакви възможни признаци), с патологичния егоизъм и насажданата порочна философия на „спасението поединично”, както и с умелото и мощно финансирано насъскване на едни социални групи срещу други.
Ние, гражданите, наистина почти не си вярваме едни на други,
поради което е трудно да се обединим за общи действия, особено когато те нямат незабавен положителен ефект. Всичко казано в една или друга степен е вярно, но това положение не е нито предопределено, нито непоклатимо. То може и трябва да бъде изменено с търпеливи усилия, с последователни малки стъпки, без фалшиви фанфари, но и без вой на оплаквачки.
Нека разгледаме двете основни заплахи, които подобно на митичните Сцила и Харибда са надвиснали над българското общество. От едната страна ни дебнат преките (здравни) и косвените (икономически, социални и психични) последици от пандемията. От другата – оцеляването (включително чрез мутиране) на днешния порочен модел на публично управление и на безнадеждно увреденото отношение между гражданите и „тяхната” държава. За да се справим и с двете заплахи (при това едновременно) са нужни търпеливи, последователни, да не кажем стоически съвместни усилия, насочвани от реалистични нагласи и хладнокръвни преценки. Тук гръмогласният оптимизъм и „пропагандата на успехите” (независимо от мотивите) са не по-малко вредни от песимизма и насаждането на неверие.
Истината е, че нито една реална и устойчива положителна промяна не може да бъде реализирана бързо. Ваксинирането е едно от малкото обещаващи средства, но не е възможно осъществяването му и особено позитивният ефект да се случат в кратки срокове. Другите, традиционни предпазни мерки ще продължават да бъдат абсолютно необходими за необозрим период от време. Всякакви бодрячески предсказания, че „през 2021 г. ще победим окончателно вируса”, са не само неверни, а и вредни, да не говорим за оптимистичните предвиждания за икономическо и социално възстановяване. Нещо повече, реализмът изисква обществото да бъде информирано и вещо подготвено за всякакви негативни обрати. Както признават редица научни авторитети в различни области, все още знаем твърде малко за пандемията и за нейните разнообразни последици. Доказателственото научно знание предстои да бъде изработено в необходимата цялост.
Следователно, нужно е търпение и издръжливост пред лицето на заплахи и трудности, които пряко и реално засягат милиони българи, на практика всеки от нас. Но не робско, пасивно търпение („потърпи и ще ти мине”), а
действена издръжливост, упоритост в преодоляване на пречките
пред общото оцеляване и възстановяване. Тази издръжливост не може да се формира и проявява на друга основа, освен на основата на истината (или поне на известната ни истина). Точно затова е необходимо тези, които управляват държавата и нейните институции, да престанат да лъжат, без значение на мотивите (страх, имуществена корист, желание за запазване на властта) и конкретния повод (ситуация в различните сфери, разпределяне на ресурси, демократични избори).
Пределно ясно е, че днешната политическа класа не може да спре да лъже, тя е лишена от такива „спирачки”. Най-малкото, голямото мнозинство от българите не вярват, че управляващите са способни да казват истината, което на практика води до същите последици. Това управление на държавата не е способно да води преодоляването на кризата, защото е лишено от обществено доверие, т.е. е нелегитимно.
Първата и неотложна задача, предпоставка за всичко останало, е излъчване на ново управление, а в перспектива – и на нови елити и лидери. В едно съвременно демократично общество това може да се постигне единствено чрез честни и свободни избори. Следователно, първата важна стъпка и тест на нашата обща устойчивост ще бъде способността ни заедно, без оглед на останалите различия между нас, да осигурим именно такива избори през 2021 година. Дори това да означава необходимост да правим избори, докато те не бъдат наистина честни и свободни. След това ще дойде ред на следващите стъпки.
Автор: Александър Маринов
Източник: „Банкеръ“
