През 2020 г. истинското (а не измислено) обществено-политическо противопоставяне се избистри и изостри до краен предел. Двете страни в този дуел са ясни – от едната страна на барикадата са „мутрите”, „мафията”, господстващата симбиоза между мръсни пари и власт и съответната клиентела, от другата страна е огромното и многолико мнозинство от българите.
Първата страна иска всичко да остане по старому (макар и с някои козметични промени и отделни изкупителни жертви). Втората страна иска нов начин на управление на държавата и ново отношение между политиците и гражданите. Ковид-кризата изостри това противоречие, но то съществува отдавна и бе въпрос на време да достигне до фазата на окончателна развръзка. Тя предстои, неизбежна е и ще започне през настоящата година, но не е ясно как ще протече, колко време ще отнеме и най-важното – каква цена ще трябва да плати обществото.
Един от важните фактори, които ще определят отговорите на горните въпроси, е съотношението на силите и
кондицията на противоборстващите страни.
Коментарите по темата логично се активизират и все по-често компетентният и добросъвестен анализ се подменя от долнопробна пропаганда. Но дори да оставим настрана внушенията на платените глашатаи на властта, няма как да пренебрегнем един трудно оспорим факт. Макар и в малцинство, силите на статуквото не просто разполагат с огромни властови и финансови ресурси, в допълнение те са добре организирани и сплотени, включително от страха пред задаващата се отговорност. Силите, борещи се за промяна, са разнородни, натоварени със стари и нови противоречия и обиди, изразители са на различни идейни и политически виждания, подклаждани от умели интриганти.
Мнозина – кой с болка и страх, кой със злорадство – пророкуват, че нов „отечествен фронт” срещу злото на власт е невъзможен. Дали този лош сценарий е неизбежен, зависи не само от стечението на обстоятелствата, но и от самото дефиниране на политическата и моралната логика на обединяването на силите, борещи се за промяна. При едно тълкуване сплотяването е невъзможно, при друго – напълно постижимо. Интерпретацията зависи най-вече от формулирането на целите, които трябва да бъдат постигнати с обединените усилия на различните елементи на движението. Но не бива да се пренебрегват и обективните предпоставки на
необходимостта от обществено единение за промяна,
макар те да не действат автоматично. Нека започнем именно с тези предпоставки.
Точно преди дванадесет месеца в статия за „Банкеръ” споделих усещането, че последните години преминават като забързани кадри на последователно избухващи скандали и кризи, които властта и лично премиерът запушват с всякакви подръчни средства, подобно на катерицата от „Ледена епоха”. Мнозина смятаха (някои все още твърдят), че това може да продължава до безкрайност или поне много дълго. Настъпването на пандемията, безобразното управление на последиците от нея и гражданските протести обаче опровергаха това предположение.
Същността, интензитета и последиците от кризите у нас бързо ескалират, най-вече защото засягат все по-болезнени, жизнено важни точки на обществото. Нито една властова конструкция не може да издържи на такова напрежение. От един момент нататък самото вкопчване във властта се превръща в огромен риск за властващите.
Ясно е, че зачестяващите и задълбочаващи се кризи са продукт не на коварни врагове или на нещастно стечение на обстоятелства (както обикновено се оправдава ББ), а на
трайни и съзнателно въведени пороци
на политиките на управление на държавата. Повечето от тези пороци не са от вчера и дори не са възникнали през последните десет години (т.е. не могат да бъдат вменени във вина единствено на ГЕРБ). Те се разрастваха дълго време и постепенно породиха и задълбочиха куп взаимосвързани проблеми, които нанасят все по-големи щети на обществото и на огромното мнозинство от българите. Беше въпрос на време нещата да излязат от контрол, или най-малкото – от контрол чрез средствата, които владее и обича да използва това управление.
Тази черта вече е премината. В резултат на некомпетентно, нечестно и корумпирано управление е застрашено физическото съществуване на стотици хиляди, дори милиони българи.
Проблеми са възниквали и ще възникват винаги и пред всяко правителство, както поради обективни причини, така и поради собствените му грешки. Грешки допуска всяко управление, но разликата между доброто и лошото управление е в природата на грешките и в отношението към проблемите. Основната причина за тежкото и на практика неудържимо положение на днешната власт е порочното, обречено отношение към проблемите. Най-вече – глупавото, дори престъпно допускане, че решаването им може да бъде подменено с имитация, пропагандни трикове и откровени измами. Цената на подобна илюзия е прогресираща загуба на доверие, която засяга не само политиката, а институциите въобще. Липсата на доверие обрича всеки опит на управлението да решава проблемите на обществото, дори сам по себе си да е оправдан и обоснован.
Ние сме вече в тази фаза и
връщане назад е невъзможно.
Дори да допуснем, че с помощта на добре известните средства ГЕРБ отново спечели изборите, всеки хипотетичен вариант на управление под техен контрол ще се превърне в нов епизод от сериала на ужасите. Обществото просто няма да приеме такъв сценарий. Статуквото е наясно и затова готви алтернативни спасителни варианти с нови подставени лица.
От гледна точка на обективните предпоставки общественото обединяване за смяна на модела няма алтернатива. Но то може да се осъществи по-бързо и ефективно не ако се прикриват и пренебрегват различията между силите за промяна, а точно обратното. Иначе казано, тук и сега е моментът за ясно формулиране на целите-минимум, чието постигане не буди спор, тъй като е в интерес на всички политически субекти, обявяващи се против статуквото и в същото време са необходими за голямото мнозинство от гражданите.
Въпреки че преобладаващата част от политическите субекти, обявяващи се за смяна на модела, трудно комуникират помежду си, полето на съвпадение на вижданията и намеренията им вече е видимо, в т.ч. след консултациите при президента. Първата точка в общия дневен ред е подготовка и провеждане на честни и свободни избори във възможно най-безопасни условия и при осигуряване на възможност всеки български гражданин да изрази истинската си воля. Тук попадат и мерките за противодействие срещу контролирания вот и фалшификациите на резултатите. В това отношение едва ли има проблем, тъй като използваните инструменти са добре известни, а напоследък в тяхното изобличаване се включи и един от най-добрите им познавачи (Цв. Цветанов). Новият „отечествен фронт” за честни избори е не само възможен, а и най-вероятно ще се състои под една или друга форма. А това само по себе си създаде нова политическа ситуация.
Втората цел-минимум е след изборите да се постигне съгласие за някои
законодателни и управленски стъпки,
които да направят промяната трудно обратима. Това означава да се оповестят и отстранят най-бруталните порочни практики на законодателната и изпълнителната власт. До каква степен и как това ще стане е трудно да се предвиди, но е постижимо, поне от гледна точка на публично заявените оценки и намерения през последните месеци.
Дори само посочените две цели-минимум да бъдат реализирани, това ще бъде едно позитивно начало. Останалото е въпрос на по-нататъшно развитие, на нови ситуации и най-вероятно на нови политически субекти.
Иначе казано, прецаканите от порочното управление могат да се обединят, за да положат началото на промените. А, както знаем, всеки дълъг път започва с няколко малки стъпки.
Автор: Алексанъдр Малинов
Източник: „Бенкеръ“
