Най-голямата грешка в действията по отношение на Русия“, пише Маргарет Тачър във фундаменталната си книга Statecraft (приблизителен превод: умението да си държавник), „е винаги наивността“. Това не пречи на всяка следваща кохорта европейски (по-рядко американски) държавници да прави тази грешка отново, отново и отново. Настъпват една и съща мотика и все не си научават урока.
„Наивност“ обаче едва ли е думата, с която да бъде описано катастрофалното посещение в Москва на европейския комисар по външните работи и сигурността Жозеф Борел. „Позор“ е по-точно описание. Този човек, комуто е вменена грижата за нашата сигурност, потвърди (гласно и негласно) пред руския външен министър Лавров, че: нови санкции заради казуса „Навални“ не се очертават; по отношение на Иран и Куба ЕС споделя позициите на Москва, а не на Вашингтон; в ЕС има политически затворници; европейската полиция бие повече от руската; самият ЕС е „ненадежден партньор“, а пък отравянето на Навални е западна измишльотина.
„Нелепост“ пък е думата, която описва неговият отказ да се опита да се срещне с Навални в затвора. Обяснението е на нивото на горната група в някоя каталунска детска градина: че ако бил отишъл да го види, така щял да покаже, че там му е на Навални мястото. А сега, като не бил отишъл, бил индикирал, че не му е мястото там.
Моля? По същата логика Кенеди нямаше работа да застане пред новоизградената Берлинска стена и да произнесе легендарната реплика: „Аз съм берлинчанин“. Защото Берлинската стена няма място в Берлин… И Рейгън нямаше работа четвърт век по-късно да застане пред тази същата стена и да произнесе още по-легендарната реплика: „Господин Горбачов, съборете тази стена!“.
Бил, видите ли, Борел „индикирал“, пък сега Русия щяла да се „ангажира“ – ама тепърва. Това е вече за трета дума: „предателство“.
Да беше само той обаче с мед да го намажеш. И не е работата само в това, че непостигналата нищо като председател на Европейската комисия Фон Лайен веднага се включи в оправдаването на Борел точно докато руснаците демонстративно гонеха западни дипломати от Москва. И тази жена, дължаща поста си на авторитарните популисти от Източна Европа, не е големият проблем. Големият проблем, оказа се, е в „големите“ на европейската сцена.
В дните след ареста и осъждането на Навални водещите европейски лидери се надпреварваха да успокояват Путин, че нищо не се е променило. Че ще продължат „диалога“ с Русия, че ще форсират „Северен поток“ и ще измислят още и още съвместни проекти, като например споделено производство на руската ваксина против Ковида. Мъркаха в ухото на Путин като едни домашни котки в момента, в който срещу него в неговата страна се изправи едно цяло поколение: „Няма страшно, Володя, с теб сме, твои приятели сме“.
Путин бе видимо уплашен и висеше на косъм. Докато цялата тази мъркаща дружина не го подпря, за да го закрепи.
Тон за песен (пардон, за мъркане) даде бившият германски канцлер Герхард Шрьодер, понастоящем находящ се на висша синекурна длъжност в путинския „Газпром“. На 17 януари, докато течеше арестуването на Навални на летище Шереметиево, той излезе с пространно интервю, в което съобщи, че – ни повече, ни по-малко – „НАТО тласна Русия към окупацията на Крим“. На 30 януари, три дни преди Навални да бъде осъден на три години, Шрьодер отново се изказа като висш кремълски функционер: „Призивите за спиране на строителството на газопровода „Северен поток 2″ са нападения срещу Русия“. Предната седмица той вече беше разгърнал геополитически сценарий, според който ЕС в братско единство с Русия трябва да се изправи едновременно срещу Китай и САЩ.
Повечето прилични германци, ще кажете, от години смятат Шрьодер за предател и никой не го слуша. Това вече не е така, не и по върховете на политиката.
Шрьодерщината – т.е. слугуването на Кремъл, докато си на власт в западна страна (предимно, но не само Германия), за да получиш после синекура в руска организация – не се оказа изключение.
Четири дни след като Навални беше арестуван и след като Шрьодер бе така добър да съобщи, че НАТО е виновен за руската окупация на Крим, отиващият си сегашен германски канцлер, Ангела Меркел извиси глас. Помолена да потвърди позицията си от лятото, че отравянето на Навални (тогава лекуван в Германия) ще промени нейното отношение към „Северен поток“, тя изтърси: „днес казвам, че … основното ми отношение все още не се е променило по такъв начин, че да кажа, че проектът не трябва да се случва“. Чак да му прилошее на човек, като си представи как звучи това на немски. Но смисълът е ясен: Навални да си влачи хомота, ние с руснаците правим газови тръби. А две седмици преди ареста на Навални тя вече беше мъркала на Путин за съвместно производство на руската ваксина.
И се започна… Четири дни след като Навални беше осъден, австрийският канцлер Курц, може би спомняйки си славните времена, когато родината му е била част от Райха, също замърка в ухото на Путин. Навални си е Навални, съобщи Курц, но „Северен поток“ е по-важен. Не било редно руският дисидент да е в затвора, но диалогът с Русия бил на първо място.
За изненада на публиката обаче този път Курц бе изпреварен с цял един ден от френския президент Макрон. В началото на казуса „Навални“ Макрон бе най-остър, порицавайки Путин и призовавайки за санкции. Не се минаха и две седмици обаче и някой му обясни нещата така, че французинът също се включи в хора на мъркащите. На 5 февруари той съобщи своята решимост не само да продължи диалога с Кремъл, но да го качи на нови висоти: да постигне „повторно ангажиране“ на ЕС с Русия. И заключи с извода, че подобно ангажиране е в интерес – ни повече, ни по-малко – „на мира и европейската стабилност“.
Превод: Драги европейци, вашият мир и вашата стабилност са в ръцете на Владимир Владимирович Путин; няма НАТО, няма ЕС. Путин решава как ще живеете.
Забележете: обичайните европейски апологети на Путин, като например Виктор Орбан в Унгария и Марин льо Пен, както и неизбежният файтон разнокалибрени италианци, този път изобщо не се обадиха. Нямаше нужда от тях, защото работата беше свършена от „големите“. Те – „големите“ – ни предадоха, нас – европейците – в ръцете на Путин.
Но какво ни интересува изобщо Навални, ще запитате. Този казус, ще отговоря, е въпрос на нашата сигурност.
Когато оставиш някой да трови или убива всекиго, когото не харесва, това не остава на негова територия. Излиза и навън. Руснаците отдавна не тровят само на своя територия. В последните години тровеха хора както в Англия, така и тук, в България. И това са само случаите, за които знаем. Също знаем, че междувременно Кремъл е започнал да „зачиства“ неудобни свидетели. Поне един от екипа отровители вече внезапно почина, както направи – насред голямото европейско мъркане – и лекарят, позволил си да спаси Навални в болницата в Омск. Тия дни от Юлия Латинина разбрахме, че всички (освен един, избягал „на Запад“), участвали в големия допинг скандал с руски спортисти отпреди няколко години, вече са мъртви.
Къде ни е гаранцията, че след като Путин вече трови хора на територията на Европа, няма да започне и да „зачиства“ неудобни нему свидетели? Имаме точно обратната гаранция: че европейските лидери му дадоха карт бланш да прави точно това, ако поиска.
По-лошото е, че наивността по отношение на Русия, за която пише Тачър, отваря пред Путин вратата за далеч по-мащабни бели. Да си припомним: през 2008-а и през 2014 година, когато видя падащата си популярност в Русия, Путин прати войски съответно в Грузия и Украина. Днес проблемът не му е падаща популярност, а фактът, че младото поколение руснаци е срещу него, както и повечето региони, изоставени в полза на дворци за велможите.
У дома си Путин никога не е бил толкова слаб. Същевременно в Европа подкрепата за него никога не е била толкова силна.
Руските управници, също предупреждава Тачър, не са „като нас“ и е гибелно да си мислим, че са. Западните лидери страдат от заблудата, че руските автократи са рационални същества, загрижени за националните интереси. Ако беше така, то равноправният диалог би бил възможен: все пак двете договарящи се страни биха могли, дебатирайки рационално, да постигнат компромиси в интерес на националните си интереси. Руските владетели обаче не са рационални същества и последното, за което са загрижени, е интересът на нацията им. Тяхната единствена грижа е да запазят и увеличават собствената си власт.
Знаейки това, знаем какво в момента си мисли Путин: пак ме намразиха тия крепостни, време е за нова война, за да ме заобичат отново; а като тръгна на война, западняците нищо няма да ми направят.
Както винаги в историята, опитите за омиротворяване (мъркане) на диктаторите дава като резултат – война. „Големите“ европейски лидери отвориха пред Путин вратата към война против някоя съседна държава. Само от Путин вече зависи дали той ще влезне в нея.
Това е цената на онова, което Тачър добродушно нарича „наивност“, а ние знаем, че е предателство.
Автор: Евгений Дайнов
Източник: „Дневник“
