Телекрацията – „режимът на масмедиен популизъм“, с който Умберто Еко характеризираше управлението на Берлускони, пасваше много добре за времената на ранната политическа кариера на Борисов, за „Борисов-1“ и „Борисов-2“. Тогава и в Италия, и в България политическата комуникация беше сведена до това, че Берлускони, респективно Борисов, е казал нещо по телевизията. Какво, кога, пред кого – отговорите на тези въпроси имаха все по-малко значение.
Брандът „Берлускони“, респективно „Борисов“ – умерени популисти, предшественици на сегашната дяснопопулистка вълна в Европа, доминираше в публичния дискурс, засенчвайки съществените въпрос от дневния ред.
Бяха времена, когато Генерала – последователно главен секретар на МВР, кмет на София и министър-председател, владееше телевизионните камери и студиа, главни редакторки на вестници бяха влюбени в него, а Слави Трифонов – сега върл критик на управлението на ГЕРБ, го беше поканил на 8 март (2007 г.) за водещ в своето шоу по Би Ти Ви.
Тази медийно-политическа любов вече е лански сняг. Въпреки че министрите и „говорителите“ на ГЕРБ не спират да обикалят студиата на „Нова“, държавната БНТ, както и на досега по-обективната bTV впрочем, Борисов като че ли приключи с медийните си участия. Макар че медийното му присъствие не е намаляло. Последното му интервю, което роди новината как Мата Хари е „преодоляла защитата“ в спалнята му, беше публикувано в германския „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ през ноември. Пет месеца след началото на масовите антиправителствени протести.
Българските медии обаче нямат честта да интервюират премиера и лидер на ГЕРБ. Той дори и пресконференции спря да дава и минава само с кратки изявления при внезапните си появи в различни кътчета на страната. Прелъстени и изоставени – в такова състояние се намират мейнстрийм медиите, които направиха възможна шеметната политическа кариера на Борисов.
Въпреки това видимият му бойкот на журналистите е скандален за една страна-членка на ЕС. „Преди няколко седмици, по време на поредната си обиколка из страната с джипката, която сам управлява, премиерът Бойко Борисов каза, че няма да си хаби нервите като отговаря на журналисти. Министър-председателят заяви още, че „има много зависими журналисти. Не са зависими от правителството, или от нас, изпълняват си някакви поръчки. Да си ги правят.“ Той предпочита да излъчва посещенията си в профила си във фейсбук“. Това написа евродепутатът от групата на социалистите и демократите Елена Йончева на своята фейсбук страница след участието си в международна конференция за свободата на медиите. На форума Павол Шалай от „Репортери без граници“ запита българските журналисти „Защо търпите, защо не реагирате?“ А Карин Барзегар от телевизия ТV-5 Monde каза, че ако френският президент си позволи подобно нещо, ще предизвика колективен бойкот от медиите и няма да оцелее на поста си.
Дълбоките корени на поданическата култура в журналистическата гилдия, зависимостите на медийните собственици от властта и равнодушието на голяма част от обществото обаче позволяват на българския премиер да оцелява.
За Борисов джипката и фейсбук са това, което беше за президента Тръмп туитър пропагандата, насочена директно към неговите последователи. Макар медийният пейзаж в двете страни да е много различен, медиите и в САЩ, и в България започнаха да играят догонваща и само регистрираща роля спрямо политическия лидер. Отказът му да общува с медиите пречи на журналистите да си вършат съвестно работата, да отсяват зърното от плявата, да контролират властта. С други думи – да играят класическата си роля на отговорни „пазачи на входа“ на трасето на политическата комуникация. Тази роля все по-често им се иззема от политическите пиари и медийно обиграни политици, благодарение на социалните медии.
Като избягва срещите с журналистите, Борисов си спестява възможността за критични въпроси. Не че българските журналисти ги задават често на родния „Батман“, но дори и изключенията си струват периодичните контакти. Справка – кръстосаният разпит, на който Полина Паунова от „Свободна Европа“ подложи Борисов на пресконференцията през юни след избухването на скандала с онова чекмедже в премиерската спалня. Тогава Борисов призна, че си е писал с Божков и обвини Радев, че го следи с дрон.
Сега журналистите са принудени да следят „Севда ТВ“, както наричат фейсбук шоуто на Борисов от джипката. То често облъчва феновете на премиера в социалната мрежа със странни прозренията и хвалби за, меко казано, неверни неща. Например, че организацията на ваксинацията била перфектна и как България се справяла най-добре с пандемията в ЕС. Да не говорим за по-старата самореклама, че едва ли не върху бизнеса и гражданите се е излял компенсационен рог на изобилието.
През последните дни Борисов не слиза от джипката, а пасажери са здравният министър Ангелов и шефът на НОЩ ген. Мутафчийски, с които инспектира ваксинирането по села и паланки. След като до миналата седмица най-малките населени места бяха последната дупка на кавала в правителствената стратегия, първите три фази на кампанията се провалиха, а „народната“ ваксина „Астра Зенека“ очевидно залежаваше в хладилниците на РЗИ-тата. Джипка шоуто трябва да „продаде“ на електората отпушването на процеса на ваксиниране чрез организиран хаос като печеливш ход за спечелване на парламентарните избори.
Въпреки че създава впечатление, че продължава да се къпе в народната любов, Борисов изпитва неприязън или не смее да се среща и с граждани по предварително обявена програма. За да не отговаря на неудобни въпроси, да не навлиза в полемики, които не са силната му страна и да не бъде освиркван. Тази линия на поведение започна по време на летните демонстрации. Тогава протестиращите обвиняваха Борисов, че го е страх да ходи на работа в Министерския съвет и напразно настояваха да разговарят с него на жълтите павета.
Игнорирането на медиите и критично настроените граждани от страна на премиера беше предшествано от пренебрежителното му отношение към Народното събрание – светая светих на всяка парламентарна демокрация. Борисов избягва парламентарния контрол вече почти една година въпреки настойчивите опити на опозиционната БСП да го призове в пленарната зала. Подобно състояние на нещата кореспондира с мизерния рейтинг на Народното събрание и ръчното управление на мнозинството от страна на премиера.
Добре дошли в епохата на постдемокрацията – посестримата на постистината! Втората дума описва обстоятелства, при които обективните факти оказват по-малко влияние върху общественото мнение, отколкото емоционалните послания. В цялата си пълнота това явление се разгърна по време на коронавирус пандемията.
В България неглижирането и заобикалянето на фактите, които са кръвоносната система на журналистическите медии, върви ръка за ръка с грубо пренебрежение и скандално подминаване на самите медии, държавните институции и гражданското общество, които правят демокрацията възможна. Тя не е зачеркната, но мимикрира.
Борисов спря да дава интервюта за медиите, макар че преди две години обяви, че те са „абсолютно свободни“. Джипката не спря пред протеста през 2020 г., но на останалите шепа протестиращи им е „разрешено“ да блокират „Дондуков“ и „Орлов мост“, макар и за кратко, пазени от полиция. Въпреки че парламентът е почти обезличен, на 4 април българите отново ще гласуват за депутати в следващото Народно събрание. Всички тези белези на политическия процес показват, че страната вече е затънала в постдемокрацията.
Постдемокрация след кризитеС код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпкаКупете
Още през 2003 г. в едноименната си книга британският социолог Колин Крауч описа как вследствие на глобализацията и секуларизацията на политическия живот западният свят (България е член на ЕС и на НАТО) се носи „по течението към една ситуация, при която демокрацията се превръща в сянка на самата себе си. Нейните институции и привички си оставаха: провеждаха се оспорвани избори; правителствата можеха да бъдат сваляни и сменяни по мирен път; политическият дебат изглеждаше ожесточен. Но жизнеността и устремът й бяха намелели; партията и правителствата не толкова реагираха на желанията, изразявани от автономните граждански групи, колкото манипулираха темите и общественото мнение. Междувременно реалната енергия на политическата система бе преминала в ръцете на малки елити от политици и корпоративните богаташи, които все повече обезпечаваха условия, при които политиката да отговаря на желанията на вторитe“.
Българската постдемокрация обаче има и специфичен олигархичен, дори полигархичен (от полигарх: политик олигарх) оттенък. Т.е., тя може да бъде разглеждана и в контекста на „превзетата държава“, респективно на унгарската „мафиотска държава“ по Балинт Мадяр. Но това вече е тема за друг анализ, разположен в друга координатна система.
Автор: Иво Инджов
Източник: „Дневник“
