Думата „демагог“ е с елинска етимология и означавала в античността „водач на народа“ Днес понятието „демагог“ е евоюлирало и е станало сродно по значение с „популист“, дума с латински корен. И в двете думи се засяга „народа“ (или „населението“).
Тази политическа практика, която обозначават и двете думи не е от вчера в политическия живот. В Платоновата държава демагозите все пак биха посвършвали по някаква работа, за да спазят някои от обещанията си. Днес у нас
популизмът се изразява най-вече в предизборни обещания ден до пладне,
след което биват цинично забравяни или конформистки заобикаляни, предвид конюнктурата, когато обществото се „нуждае от спешни държавнически решения и дрън-дрън, та пляс“.
Дълбоко в същината си популизмът е ляв, но се ползва и от крайнодесните. Това, което захранва и винаги ще захранва популизма, е митът за всеобщото щастие. Дори основните религиозни доктрини и култове, насочени към „отвъдното“ небитие, днес са принудени да колаборират с тази всеобща идея
Защо обаче популизмът има почва у нас? Дали е само заради големия процент лесно лумпенизираща се маса, или се корени в други причини, които т.нар. социолози предпочитат да не анализират в дълбочина Обичайно у нас лесният мисловен процес започва с връзването на каруцата пред коня. Защото да извършиш лумпенска постъпка не е достатъчно да си елементарен глупак. Често дори интелигентни хора се лъжат от популистките постановки и
подкрепят подобни реторики и политики. Защото нямало друг начин!
Най-лесното обяснение е с практиките на тоталитаризма, които атавистично са загнездени в нас. Другото възможно обяснение е хлъзгавото обяснение на „народопсихологията“. На пръв поглед и двете имат някакво основание. Във всеки случай и двете „обяснения“ не са никакви обяснения, а само се ползват от ловки манипулатори, когато им се удаде възможност.
Но същинската причина за неблагополучието на родната демокрация е не някакви мистична родова същност. Истинската причина, струва ми се, е перманентната криза на представителство в т.нар. преход. Реално българите не „се чувстват“ представени в парламента, където трябва да се генерират идеите за просперитет на обществото, а другите две власти пък отдавна действат на принципа „аз на тебе, ти на мене“ Но едно са „чувствата“, съвсем друго е да осъзнаваш политическия си интерес! „Четвъртата власт“ пък е зависима и действа на принципа: „Дръж го в мъгла – та да му е ясно“, а честната журналистика(политика) не може да стигне до трибуна.
Но нека се върнем на представителството, тъй като там е заровено кучето и винаги въпросът е държан в неяснотата на абстрактното. Какво обикновено се представя на общественото внимание? Ами нещо такова: „Нека там някакви доморасли теоретици си чешат езиците. Важна е практиката, тоест строежът на магистрали, тротоари и църковни сгради (което прави ГЕРБ). И ще продължава да го прави, докато някой не покаже цялата гнилоч в основите…“
Гуруто на левичарите, Карл Маркс, беше казал, че е важно светът да бъде променен, а не обясняван. Само че как ще го промениш, без да го обясниш? Промяна без мисъл води до установяване на още по-лошо статукво. Днес ние сме изправени пред
параваните, които сегашното статукво е издигнало пред реалността.
Надникването в механиката на властта е рационален познавателен процес, а не езотерика. Съвременното образование даде възможност на голям брой хора да разсъждават върху една строго охранявана със сакрални табута проблематика – като дълбоките клавиатури на властта.
Въпросът „кой управлява в момента“ винаги е бил труден за отговор. Това, което наричаме „задкулисие“, „олигархия“ и пр., няма причина да се показва публично – но къде са интелектуалците да дръпнат булото? Всеки дръзнал да го прави – бива или осмиван като „конспиратор“, или остракиран чрез компрометиране на всяко ниво.
В тая перфидна технология на изключването комунистите са най-силни. Както и в симулацията на „загриженост“ за „народа“ и пр. Роенето на псевдодемократически политически субекти е пак следствие на тази лицемерна „лява политика“. Техният Ленин го формулира най-ясно: „От всички въпроси най-важен за нас е въпросът за властта“.
Разбира се, ние трябва да се отървем от още едно клише – да схващаме властта като някаква мистична пирамида. Фуко твърди, че властта е по-скоро дифузия, тя прониква всички човешки отношения и като че ли съществува сама за себе си. Можем да отчленим много видове „власт“. Тук обаче има едно преобръщане в масовото не/съзнание: „тайната на властта“ е „тайна власт“ Оттук тръгват изгодните за манипулаторите и политическите измамници конспиративни теории, но оттук трябва да тръгне и честния рационализъм. Но да се върнем на родна почва.
От „купуването на гласове“, през корпоративния вот, до манипулациите в подготовката на изборите, се състои
дълбоката българска трагикомедия, която се разиграва повече от 30 години.
Това превръща изборите в пародия, та дори формално да са спазени някакви правила. Но след като изборите са пародия, то точно такава са и „демократично избраните“ институции, които се израждат за работят сами за себе си, а не в полза на обществото.
Но защо не можем да скъсаме този порочен обръч? Защо моралната, образована и професионално-компетентна личност, не може да пробие сред тая настървена паплач от гьонсурати и тарикати? Кое ни липсва? Вече сме изпълнение с неверие, спрямо възможността в управление да попаднат свестни и загрижени за възхода на обществото хора.
Една от дълбоките причини е, че ние разглеждаме държавата и политическите партии като нещо „естествено“, като израсли от само себе си и не подлежащи рефлексия феномени. В това всъщност се корени
нагласата за подчинение на всяка тиранична власт.
Ами първо почваме от малките компромиси от рода на: „Абе, ГЕРБ не е съвсем партия, ама прилича на такава, ще й дадем възможност да стане“, „ГЕРБ не е дясна, ама ще й помогнем да влезе в ЕНП, щото ще управляваме чрез нея“ (това съм го чувал от лидери на десните през 2010), „Абе ГЕРБ май са лобистка групировка, ама и вършат много работа, щото ни пазят от комунистите, пък на този етап, няма друго“; „ГЕРБ крадат като изоглавени, ама все пак ги подкрепят 20 процента от народонаселението“.
Какво е това – ами това е най-важното в едно общество – легитимацията. Затова сегашната „гербаджийска“ власт строи църкви – това помага на легитимацията, затова надува спуканата гайда на СДС, защото изсмуква легитимация от галванизирания труп на старата десница У нас на малокултурно ниво (тоест винаги има около 10 процента лумпени) действа синдромът „Индже“, хайдукът и разбойникът, който изведнъж става благороден благодетел и „закрилник народен“ Така че начело на държавата да стои бандит вече е съвсем „естествено“ –
стига общественото мнение да го схваща като „човек от народа“
Следователно всичко е „съвсем естествено“, като израсло от природата. Щото какво да се прави, „демокрацията не е съвършена, но няма по-съвършено засега“ – това ни го повтарят папагалски и дълбокомислено клакьорите на мафията, заграбила в момента властта. И така са си плюли в устата, та чудно как не са се отровили Другата легитимация е „историята“ – това че повечето ни водещи историци се оказаха агенти на ДС не е изненадващо, защото както казва един сърбоезичен писател: „Историята е най-масовата дрога на Балканите“.
И какво следва – това, което се и доказа. Че е „естествено“ точно тия да ни управляват. Защото такъв е животът. Такъв е бил и такъв ще бъде. Ето това ни набиват в главите множеството медийни и социологически шамани. Правят го без особени усилия, с няколко елементарни послания. И без угризения, че ще минат за цинични и корумпирани. И тая гнусотия все ще ни я притоплят на всички възможни нива и всички възможни избори, пред които сме изправени.
Само че тука е и спасението. Стават по-малко предпазливи като всеки самозабравил се и опиянил се от властта лакей или портиер, внезапно издигнал се над „масата“. Достоевски нарича това състояние „административен възторг“. В карикатурен вид днес това е раздаването на обществени средства като бащиния „За да мълчат.“ Но ето че дойде края на мълчанието.
Залогът е огромен. Нека не им оставяме бъдещето си.
Иван Сухиванов е поет, писател и литературен критик. Преподавал е в БСУ. Доктор по руска литература. Редактор е на литературното списание „Море“.
Автор: Иван Сухиванов
Източник: „Дневник“
