Отчай се и умри! (У. Шекспир, „Ричард Трети”)
Години наред, наближат ли у нас избори, за мнозина започват хамлетовски терзания: а всъщност какъв избор имам? Това естествено съмнение се подсилва всячески от шумна медийна какофония – анализатори, коментатори, психоложки, врачки и гадателки. Внушението, че нямаме избор е измамно, защото ни тласка именно към това – чрез отказ от избор всъщност да направим избор в полза на статуквото.
Едни ни казват: нямате избор, защото ни управляват най-добрите (най-честните, най-трудолюбивите, най-световнопризнатите). Затова, ако не сте дорасли да схванете колко перфектно ви управляват, по-добре си трайте.
Други ни увещават: нямате избор, защото властниците не са стока, но другите са още по-лоши. Изборът ви на практика е между различни злини, затова най-разумно е да се примирите с най-малката.
По-добре (уж) разкаял се грешник, отколкото гладна въшка.
Трети пък отиват още по-далеч: и управниците, и претендентите са маскари, но по-важно е, че нищо не може да се промени. Така че, когото и да изберете, ще е все същото. Божието – Богу, кесарьовото – кесарю. Родените да бъдат роби няма как да станат господари на съдбата си.
Четвърти прокобват: винаги могат да се намерят свестни и умни хора да ни управляват, но няма да стане, заради робската ни психика или осемдесетте процента дебили сред народонаселението. Двадесетте процента не-дебили не могат да променят съдбата на стадото.
Пети, шести, седми…
Думите може да са различни, но замисълът е един и същ. Да ни внушат, че от нас нищо не зависи. Или, както духът на Бъкингам шепне на крал Ричард: „С дух без мощ, отчаян, загини!”
Истината е съвсем различна. Избор винаги има, дори когато ни се струва, че правим безсмислен опит да сравняваме разнолики злини. Елиминирайки една по една безспорно лошите възможности, ние стигаме до съждение, което ни води към най-важното – волевото усилие за отхвърляне на статуквото и извършването на най-трудната, мъничка първа стъпка към промяна. Тя е особено важна не за друго, а защото ще покаже, че движение напред е възможно.
Да вземем за пример партиите, участвали в миналия парламент. За ГЕРБ сме писали достатъчно, няма какво повече да кажем. Като теглим чертата на тяхната „Работа, работа, работа”, имаме ясна рекапитулация:
10 години на власт – изхарчени 500 млрд. лв.
публични средства, срещу които получихме влошаване на всички основни демографски и социални показатели за състоянието на нацията, огромна корупция и титанична просташка наглост.
Ако изключим десетте процента, пряко въвлечени в схемите, няма нормален човек да гласува за тулупите. Друг е въпросът, че още не сме се справили с проблема, че в „европейска” България не е важно как гласува избирателят, а кой пише изборните протоколи. Но, така или иначе, най-голямата злина е елиминирана.
Към нея без особени трудности можем да прибавим пишман патриотарите от различните разцветки, които през изминалите четири години бяха коалиционни партньори и резервни гуми на властта на ГЕРБ. Ако имаха някаква собствена физиономия, тя се изразяваше главно чрез
гримасите на лобистките закони, които пробутваха.
Вярно е, понапълниха торбичките от хипермаркети и сега се готвят да пазаруват под благия поглед на институциите, които уж се борят срещу контролирания вот. Но и те са ясни. Трудно могат да предложат поне един смислен довод да драснеш квадратчетата им (освен ако също не си на софрата на властта).
Никакви сериозни дилеми за независимия избирател не поражда и изключването на третата възможност – уж опозиционното ДПС.
Независимо от силните приказки срещу ГЕРБ, във всички наистина трудни моменти за правителството на ББ подкрепата на движението бе непоколебима. Сред депутатите им имаше някои смислени хора и добри специалисти, но политическите игри не зависят от тях.
Няма съмнение, че ДПС е готово да жертва ГЕРБ и лично Борисов в името на своите интереси, защото изглежда там има влиятелни фактори, които вярват във възможността да възпроизведат подхода „Беров” три десетилетия по-късно. Логично е да се концентрират върху този подход, защото при сегашната ситуация пряко участие в приемлив вариант на партийна управленска коалиция е невъзможно. Неслучайно медийните им проксита месеци наред прокарват тази идея и видимо се опитват да привлекат към осъществяването й някои застрашени от провал политически субекти.
Всъщност, ако говорим за досегашните парламентарно представени партии,
единствената реална дилема е какво да се прави с БСП.
Все пак, с всичките си грешки и провали, социалистите бяха единствената реална опозиция в Народното събрание. Опитваха се да се противопоставят, имаха добри предложения, въпреки че в редица моменти не бяха на висотата на ситуацията.
За момента БСП остава най-голямата опозиционна сила и не могат да бъдат извадени от сметките. Кампанията им не бе особено впечатляваща, но имат свой традиционен електорат, вероятно ще привлекат и някои противници на статуквото, които искат да играят на сигурно.
Едно е ясно – няма практически изгледи за реални стъпки към разбиване на порочното статукво, ако към тях под някаква форма не бъде кооптирана БСП. Големият въпрос е не само дали това ще бъде разбрано от другите противници на порочния управленски модел, а и дали самата социалистическа партия е готова да смири моментните си претенции в името на началото на една промяна, която й дава добри стратегически перспективи.
Няма спор, че основната част от радикалния протестен вот се насочва към извънпарламентарните партии, които правят силни заявки да се преборят със статуквото. Тук проблемът е свързан със съмненията, дали ще удържат на думата си. Всички рупори на властта се напъват да внушават колко са лоши, а
по-умните манипулатори прокарват интригата,
че вече са „напазарувани”.
Далеч сме от мисълта, че „Има такъв народ”, „Демократична България” и „Изправи се! Мутри вън!” нямат слабости. Но те имат две големи предимства. Първо – показват по-различен политически стил, диалогичност, способност да разговарят на нормален политически език. Второ – започнаха да дават ясни сигнали, че в името на промяната са готови да търсят общ език и да очертават полето на съвпадение на основните си политически намерения.
Последната дума ще има избирателят. Дали ще се „отчае и умре”, или ще се ядоса и изправи срещу статуквото, предстои да видим. Но има един важен знак. В последните дни две от авторитетните социологически агенции посочиха като много вероятен „мощен протестен вот”, който да доведе до сериозни, дори сензационни размествания.
А това означава, че все повече българи разбират, че имат избор и трябва да го направят, за да започне промяната.
Автор: Александър Маринов
Източник: „Банкеръ“
