Има нов политически жанр. Той е кратък, но изчерпателен и вълнуващ. Казва се така: Еди си кой нахлу еди си къде. Това е достатъчно – имаш подлог, имаш сказуемо – „нахлу“, имаш и институция за нахлуване. Всичко необходимо – нещо като хляб, сол и вода.
Съставните елементи на речта и съставните елементи на политическия разговор. „Еди си кой нахлу“ е новото „организира се контрапротест“. Пак същото, но тоя път с динамика и светкавичност на действието. Но може би така е по-правилно – онзи, който навремето организираше контрапротест, сега не се занимава да издирва двайсетина клети души, които да го представляват, а директно нахлува, където реши.
Пионер на дейността по нахлуването беше прокуратурата; и правилно, защото всяко нещо трябва да има висок институционален пример. Оттам насетне агресивните акции на Стъки изглеждат вече с утъпкан коловоз. В последна сметка, между прокуратура и ММА може би има много общо. Хубавото на новия политически жанр, е че може да се нахлуе навсякъде. Най-хубавото и приятното – да се нахлуе в министерство. Но не само – може да се нахлуе в президенство, може в сутрешен блок, може в студио. Може дори в НАТФИЗ – друг основоположник на нахлуването, Волен Сидеров, нахлуваше там. А последно нахлу в Макдоналдс, но истинският скандал беше в това, че така и не се появи видео.
Както е видно – възможностите са много, само да има нахлуващи. Нахлуването е най-лесният начин за провокация на медийното внимание. На медийното внимание му трябва именно това: подлог, нахлу, институция. Светата троица на цъкането на заглавие и на провокирането на обществения интерес. Онзи, който нахлува, знае това – как иначе би нахлул? Медиите, които отразяват, че той нахлува, също знаят това. Но и в това има напредък – вече самите медии започват да нахлуват и да си го отразяват, доколкото около Стъки се движи и медийно-политически проект.
В тази връзка – колко нахлувания са необходими за един процент? По изчисления на социолозите – между пет и десет нахлувания, в зависимост от това къде са. И в зависимост от социолозите. Нахлуването, изглежда, е някаква свръхагресивна форма на действие спрямо новите политически навици – всеки да говори от собствената си стена в социалните мрежи и да не обича журналистиката да нахлува в личното му пространство. Ето, че има начини да се справим с това – не толкова с журналистика, колкото с внезапна поява в студиото й. Внимавай кой нахлува: може да е с гладка глава, може да е с гладки гънки под главата. Може да нахлуе с каскет, може с шлифер. Може да ти носи процент, може да идва да си го вземе. Но не идва с добро. Идва ли казах? Сгреших; имах предвид, нахлува.
Автор: Райко Байчев
Източник: Actualno.com
