Вкриминологията има един термин – „синята стена на мълчанието“ – идеята е че полицейската култура е затворена система. Полицаите трябва да работят и да съумяват да пазят в тайна своята дейност. Те трябва да работят в екип, да си пазят гърба един на друг. Борбата с престъпността го изисква. Това създава едно съглашение между тях, където се съхранява тайното знание за „методите и способи за борба с престъпността“.
Това съглашение лесно се превръща обаче в омерта, когато те решават да нарушат правовият ред – дали защото са корумпирани, или защото извършват други престъпления, какъвто е заснетият случай пред Министерски съвет.
Трудно ще намерите полицай, който ще ви разкаже откровено, за това което реално се случва със задържани, когато камери няма. Той ще бъде заклеймен от колегите като предател, и изхвърлен извън синята стена. За политически лица, които не са продукт на „системата на МВР“, дали са министри или заместник министри – допускането да надникнат отвъд синята стена е трудно. Картинката там не е лицеприятна за едно цивилно лице. Преобладават разкази за „правомерно“ или „заслужено“ полицейско насилие – в отговор на агресия от запалянковци, от протестиращи, или от престъпници.
За не малка част от редовите полицаи (не смея да твърдя дали е мнозинство или малцинство) показаните кадри от последните дни имат своето обяснение и оправдание. Полицаите търсят същата публичност и справедливост и на агресията спрямо тях. Социалните мрежи (ако имахте много приятели полицаи) сега са пълни със снимки на ранени полицаи от събитията миналата година. Все още не съм видял пост във фейсбук на полицай заклеймяващ кадрите – с изключение на тези на двамата министри(за чиято пълна искреност, съдейки по наложените наказания, можем основателно да се съмняваме).
Обществото и полицията имат интерес както ненаказаната агресия спрямо полицаи, така и ненаказаната агресия на самите полицаи да бъдат борени, защото и двете подкопават общественото доверие в полицията.
Ако обаче депутатите игнорират факта, че това, което се случи под прозорците на Министерския съвет не е изключение от начина, по който полицията действа в ситуации на конфликти и конфронтация, то тогава цялата политическа енергия през следващите дни ще се насочи върху това да се извлече политически дивидент – да се получат оставките на бившите министри от ГЕРБ, да се търси отговорност от прокуратура за липсата на адекватно разследване; или пък да продължи публично раздухване на хипотезата, че насилието над демонстрантите е наредено най-отгоре и е било с цел да се смаже народният гняв. Нещата ще приключат с няколко оставки и (по-малко вероятно) с няколко присъди. Това само по-себе си може и да има някакъв ефект върху бъдещи политици, които ще размахват пръст на полицаите или пък на прокурорите да са по-старателни в разследванията си. Реална промяна едва ли ще има. Омертата отвъд синята стена ще стане още по-силна, а нещата ще продължат по старому.
За да може да има реална промяна е нужно да се промени и начина на разследване на случаите на полицейско насилие, да се дефинират много по-ясно вътрешните наказания (което е много вероятно да срещне яростната съпротива на полицейските синдикати), и да се вземат и технически мерки – като задължително носене на боди камери по време на конфликти или задържания.
По отношение на разследването на полицейското насилие – нито МВР, нито прокуратурата могат да гарантират честно разследване. В повечето случаи разследващите от МВР са отвъд „синята стена“ и гледат да смекчат наказанията. Прокурорите пък, в немалка част продукти на системата на МВР, и в близки ежедневни и колегиални отношения с полицията, също гледат снизходително на такива случаи.
България не е изключение – полицейско насилие има навсякъде по света. Полицията има и трябва да може да употребява сила, за да ни пази. Но правилата трябва да са още по-ясно и мерките за защита на това тяхно право – още по стриктни. В различни страни в Западна Европа има нарочно създадени комисии за разследване на неправомерно полицейско поведение. За да се гарантира обективност в тях участват и съдии, и бивши полицаи, и правозащитници. В Белгия, например, има Постоянен Комитет П (Comité P – Home (comitep.be), към Парламента за контрол върху полицията. Във Великобритания, също Независимият офис за контрол на поведението на полицията (Who we are | Independent Office for Police Conduct) осъществява подобен независим другите власти контрол. Народните представители следва да мислят в тази посока, за да имаме трайна промяна.
Друг фактор в българската реалност, спомагащ за липсата на независим контрол над полицията, е практиката за назначаването на полицаи за министри или заместник министри на вътрешните работи – нещо, което издава неразбиране на основни демократични принципи – а именно че МВР трябва да упражнява граждански контрол върху полицията – а не двете да бъдат синоним. На същия принцип в Министерството на отбраната не се назначават генерали – а цивилни лица, които контролират армията. В Европа министри на вътрешните работи – бивши полицаи са рядкост. А в някои страни има и специални мерки и процедури, за да може такива лица да заемат длъжности.
Наказанията също трябва да са ясно разписани – ако хвърлянето яйца към полицаи се наказваше с един месец обществено полезен труд, или водеше до присъда, или пък ако побой над беззащитен гол проснат земята протестиращ, водеше до автоматично уволнение или условна или ефективна присъда за телесна повреда, едва ли щяхме да сме свидетели на записите от камерите.
Автор: Филип Гунев
Източник: „Дневник“
