„Бедата на нашата страна е в това, че хора, които трябва да приемат таблетки, приемат закони”.
Михаил Булгаков, „Кучешко сърце”
Въпреки встъпителния цитат, този текст не е посветен на психичното здраве на българските политици, нищо че някои техни постъпки плачат за намеса не толкова на политолози, колкото на специалисти като д-р Николай Михайлов и д-р Цветеслава Гълъбова. Вълнуващият ни проблем на пръв поглед е по-лесен, дори банален, а именно – учудващият дефицит на здрав разум у повечето хора, които изпращаме да ни представляват във властта. Но само на пръв поглед, защото именно това е необходимия солиден фундамент на политическата дейност. Останалите тънкости на занаята се надграждат върху здравия разум и могат само да го подсилят, но не да го заменят. Точно това е посланието на добре известния афоризъм за политиката като „изкуство на възможното”.
Независимо че всеки понякога върши „луди работи”, повечето „обикновени” хора, общо взето, проявяват един минимум от здрав разум. Без него е невъзможно да се справяш с рутинните задачи на всекидневието. Желанията, емоциите и пристрастията ни пришпорват нанякъде, но здравият разум ни възпира и прави поведението ни „резонно”, т.е. разбираемо и предвидимо за другите хора, с които сме принудени да се разбираме.
Да вземем за пример
един често срещан „битов” казус.
Ако трябва да решим даден имуществен или финансов въпрос, в който са въвлечени равнопоставени законни права и интереси на няколко души, за предпочитане е да се договорим, вместо да се караме и съдим. Когато нямаме силата да наложим предпочитаното от нас решение, налага се да търсим взаимноприемлив компромис. Трябва да седнем и да разговаряме, дори да не се понасяме.
А това на свой ред предполага да спазваме няколко прости правила – да не обиждаме другите, да показваме уважение (поне проформа) към техните личности и аргументи, да изразим готовност и ние да отстъпим в нещо, а не да предявяваме ултиматуми на останалите. Ако не следваме подобни прости правила на здравия разум, не само няма да решим в обща полза проблема, а най-вероятно ще добавим към него нови неприятности.
Горното звучи като елементарна истина, затова е толкова трудно да разберем днешното поведение на повечето български партии и политици. След като е в разрез с „рецептите”, които знаем и прилагаме, това поведение ни изглежда лишено от логика, „ирационално”, или, още по-лошо, продиктувано от някакви сложни, неразгадаеми злонамерени планове. Но потайни заговори и всемогъщи кукловоди няма. По различни причини и в различна степен партиите приличат на начинаещи във футбола деца. Така, както децата вкупом тичат подир привличащата ги като магнит топка, политиците са се юрнали след властта, само че в този юруш си пречат, спъват се, падат и се мърлят.
„Юрушът” в днешната българска политика
се изразява в болезненото желание не само да се наложиш над другите, но и да им се присмееш, да ги унижиш, да ги поставиш в зависимо положение, да покажеш, че ти си всичко, а те – нищо. Това е наистина безсмислено, да не кажем налудно начинание, и не главно поради обстоятелството, че никой от борещите се за доминиране не е получил достатъчно власт от върховния суверен, нито превъзхожда другите по политическо майсторство.
Здравият разум очевидно показва, че не можеш да налагаш едностранно волята си, ако имаш само 65 от 240 парламентарни мандата. Но същият този здрав разум ни напомня, че през последните 30 години е имало и няколко мощни, абсолютни парламентарни мнозинства, които са изглеждали непоклатими, „мачкали” са опонентите, но в края на краищата са свършили зле. Историята трябва да се познава, а не да се изопачава според конюнктурата. БСП на Виденов и СДС на Костов са типичните примери за рисковете от механичното налагане на мнозинството над малцинството. ГЕРБ на Борисов също бяха овладели почти на сто процента всички важни властови лостове, но сами подготвиха и предопределиха политическата си кончина. Здравият политически разум ни помага да избегнем опасната илюзия, че сме прави, защото сме мнозинство (имаме аритметично превъзходство). Истината е точно обратната – една партия получава мнозинство, защото предлага по-добра политика (или поне така са решили повечето избиратели).
Развихрянето на силите на юруша и днешното им (да се надяваме временно) превъзходство над силите на здравия разум е израз на още една черта на манталитета, свързана с дефицит на интелект, житейски опит и емоционална интелигентност. Това е склонността да се търсят и
обещават бързи решения на сложни проблеми,
трупани с години и десетилетия. В днешната политическа ситуация тази склонност бързо намери своето крилато мото – „изчегъртването”. Ако под това се разбира отстраняването на 20 или 200 души от заеманите постове (и заемането на тези постове от „правилни” хора), операцията може да протече светкавично. Но ако говорим наистина за смяна на модела, за премахване на порочните практики и въвеждане на ясни и честни правила, решението не е главно хирургическо, а предполага продължителна и болезнена терапия, при това – лечение не само на „тялото”, но и на „политическата душа”.
„Смяната на модела” изисква не само максимално широко съгласие и сътрудничество на обществени и политически сили, които искрено ратуват за нея. Тази промяна изисква отказ от типичните мисловни синдроми на същия този отречен модел, като претенциите за непогрешимост и неподплатеното самочувствие за уникалност и превъзходство. Точно тези трагикомични синдроми предизвикват в социалните мрежи реплики от типа на „Вие пак не сте си пили таблетките”.
Юрушът кой първи да седне на стола води до това, че всички остават на земята. Тъй като е ясно, че огромното мнозинство от българите (макар и по различни причини) не одобряват забърканата каша, наблюдаваме поредното прибързано, първосигнално действие –
опити за взаимно прехвърляне на вината.
Както и да се подмята този горещ картоф обаче, всички ще се опарят, или, както е казано, „съгрешиха и вкупом ненужни станаха”.
Едно от най-важните правила, диктувани от здравия разум е, че сърцевината на политиката е поемане на отговорност и готовност за носене на последици. Не на думи, а на дело. Въпреки че в политиката думите също са дела, защото имат материални последствия. За думите се носи отговорност – това скоро ще разберат тези политици, които с необмислените си изказвания направиха почти неосъществима и без това трудната задача за намиране на разумен изход от заплетената ситуация.
Една от причините, заради които пригодността за професията на политика не се измерва само с блестящи дипломи и владеене на езици, е именно способността за прилагане на здравия разум, която се изгражда в хода на постепенното натрупване на социален, професионален и управленски опит. Затова историята познава гениални петгодишни музиканти, десетгодишни математици, петнадесетгодишни спортисти и двадесетгодишни бизнесмени, но не ни дава много примери за „деца чудо” в попрището, наречено държавничество. А даже когато такива се появят, бързо става ясно дали наистина са пораснали.
Автор: Александър Малинов
Източник: „Банкеръ“
