В седмицата, в която много профилни снимки ще се сменят с лозунгови призиви, и само след няколко дни ще разбереш, че поне един твой приятел, който никога не е бил талантлив, но от друга страна не твърде интелигентен, е кандидат-депутат; в една такава напечена седмица може би е добре да изведем някакъв разумен критерий за гласуването на изборите.
Този критерий няма да има нищо общо с разбирането за ляво, дясно, консервативно, либерално, минимална, максимална държава и лични харизми. Критерият, който ще предложим, е друг. Той е ирелевантен към политическия спектър и гласи: доколко партията, за която гласувате, подлежи на наблюдение и контрол от собствения ѝ електорат.
Какво означава това?
Означава, че всеки може да ви метне с купища предизборни обещания, предложения и идеи – върбите, по които са ви мятали така, са буйно обрасли по левия и десния бряг и на тях висят немалко тричани от собствената си доверчивост електорати. Не може да ви метне обаче с друго – вашата преценка дали партията има добре развита публична инфраструктура, която да ползват самите ѝ избиратели. Дали ако тръгне да прави обратното на това, което е заявила, самият вие ще имате някакъв лост за контрол.
Как може да се осъществи този контрол?
Подсказване: социалните мрежи. Онази формация, която има добре разработено присъствие в социалните мрежи, сама предоставя и инструментите за контрол върху себе си чрез същите мрежи. Ключовите въпроси са: доколко партията, за която искате да гласувате, разполага с ключови фигури, които да общуват непрекъснато с избирателите си? Водят ли публичен отчет в социалните мрежи за това, което са направили, ако вече са го обещали? Реагират ли на критика в същите социални мрежи и опитват ли се да отговорят на нея? Има ли как ако срещу техни решения се набере обществено недоволство, то да може да се материализира и да притисне лидерите им? Ако това ви изглежда преувеличено, може например да разгледате коментарите под статусите на Трифонов от влизането му в политиката в сравнение с тези от последните няколко седмици.
Обратът там е много сериозен и всъщност струпването на хиляди негативни реакции не говори за „тролска акция“. Говори за това, че основният инструмент в популярността на „Има такъв народ“ започна да се използва от избирателите ѝ и това е повече от добре. Това, че някой е предложил Николай Василев и Петър Илиев е много зле, но най-зле би било ако няма мрежа, през която да се набере възмущение спрямо това предложение и то да може да бъде съобщено персонално на политика, който стои зад него.
Проблемът на Трифонов не е, че използва социалните мрежи; това беше основно преимущество на „Има такъв народ“. Проблемът беше, че не превърна тази комуникация в здравословен микс, който да включи и телевизионни появи. Тези телевизионни появи са вече не толкова важни заради натрупването на публичност; т.нар. „рийч“ на социалните мрежи отдавна конкурира по обхват дори водещите телевизии. Плюсът от телевизионните появи е по-скоро в печата на достоверност, който могат да придадат на всеки участник в политическия дебат.
Казано накратко: по-убедителен си, ако успееш да се защитиш пред Цветанка Ризова, отколкото в публикация на собствената ти стена. В идеалният случай трябва да се справиш и с двете. В последните 30 години най-често се избираше котка в тъмно чекмедже; и въпреки, че това е неизбежен демократичен риск, има разлика между това дали чекмеджето е поне малко отворено. Ако партията не може да бъде контролирана от собствените ѝ избиратели, това е просто подаряване на безценен глас на безсмислено обещание; сделка, от която никой не се е измъквал без разочарование.
Нещо повече; почти всички злини идват тъкмо от тази сделка. Затова, ето единствената предизборна агитация, която има смисъл. Тя гласи: Гласувайте за когото решите – но просто проверете дали после има как да общувате с него и да ви слуша.
Автор: Райко Байчев
Източник: Actualno.com
