Един различен прочит: За Комунизма като религиозен култ- Hellbound (Netflix)

0

Бих искал да предупредя, че вече има издадени смъртни присъди в Корейската Народна Демократична Република за гледане и разпрострастранение на дигиталното съдържание, за което ще говорим. Да, не се лъжете от красиво звучащите думички – Демократична (демос- хора) и Република (пак хора решаващи – съвет, съветници), защото цензурата е жестока.

В общи линии, всичко е в името на трудещия се народ,… но ние ще си говорим за филм, за Бога! А Бог в крайна сметка има един съвет, едни хора, едни специалисти, които решават каква е неговата воля…

Най-голямата телевизионна сензация, чупеща рекорди в цял свят до вчера (за целия октомври) бе Южно Корейското шоу Squid Game, но днес имаме нова световна сензация Hellbound, отново от Южна Корея. Като това е Звяр от съвсем различна порода от всичко правено до сега. Да, Корейците от юга умеят да правят кино, което да продават по цял свят. Да, определено са майстори в бруталните трилъри. Несъмнено им се отдава психологическият момент. Но Hellbound е gamechanger в създаване не филмов контент от ново поколение.

(Маските присъстват изключително силно във филма, това е образът на Партията. Те са нещо типично за авторитарните или така наречени комунистически режими. Това е отричането от личността, индивида, Егото за сметка на национални идеали, народ, трудещите се. По този начин се създава чувство за безнаказаност и носене на лична отговорност, все пак всички постъпки са колективни и в името на колектива. Най-големите престъпления в човешката история са извършени от по-големи и силни групи хора, срещу по-малки такива)

Но какво е новото дигитално поколение и Корейската филмова революция. Няма мегаломания, няма фойерверки, няма гламър, но присъства ужасно болезнено, интелигентно съдържание, което пари на моменти, не ви оставя да бъдете равнодушни, защото е откровено до посиняване. Нещо, от което имаме страшна нужда, защото ние сме започнали да заприличваме на съседите им от Севера. Но просто не се получава преходът изпълнен с носталгия и клишета, а от това губим всички, както и киното ни. Имаше един преломен момент в кино индустрията и той се наричаше пандемия, преди и след (ако някой си има въобще на идея кога ще дойде този момент – навярно когато му дойде времето). Най-важният елемент на променения пазар след пандемията е съдържанието, което може да задържи зрителя поне 8 часа пред домашния кинотеатър, пред компютъра, пред таблета или телефона. Предишната реалност изискваше блокбъстари за голям екран, които в рамките на два часа, чрез поредица от ефекти (и забавление) да продадат най-голямо количество пуканки и кола за магнетизираната публика пред огромните екрани в петък или събота вечер. Новата публика има контрола в ръцете си, както и възможността за избор от огромна база данни съдържание. Така че телевизионните сериали имат много по-тежката задача да приковат вниманието, като корейското кино определено се утвърждава като лидер във филмите наситени със смисъл, а и с общочовешки проблеми, валидни за всяка точка по света. Казвам го, защото не един път съм чувал, че Радичков не бил популярен навън защото не бил качествено преведен и не дотам популяризиран. Това е пълен bushtit от хора свикнали да живеят от парите на държавата, непродали и един пирон, разбира се ако не са приватизирали завод и нямащи грам идея как функционира Светът, а и те затова мразят капитализма и мечтаят за загубените добри времена. Но нека поговорим за тази носталгия… Или просто изгледайте сериала Hellbound, което в превод означава Осъден за Ада.

Това няма да бъде едно типично филмово ревю на един типично гениален филм. Причината е патетична, просто филмът изкрещява толкова силно (по Шекспирово) за това, което ние хората сме в състояние да превърнем обществото си. Обожавам Шекспир, не заради това в което са го превърналите днешните снобари и нафталинените хора, които могат само да стоят дълбоко в миналото, а заради това, че преди няколко столетия, един автор в едно доста пуританско място, по изключително интелигентен начин е успял да разсъблече обществото. Днес заслужено Шекспир е Кореец! Не академик от някакво нерелевантно място, като двореца на културата и просветата в Северна Корея… Между другото замисляли ли сте се защо са ги кръщавали Дворци? Странно… Национален Дворец на Културата?

Филмът е Шекспирова съвременна извратена драма, която заслужава колкото се може повече публика и награди Грами разбира се! Използвайки Шекспир бих го разказал в едно изречение: „Адът е празен и всички демони са на земята!“ изречение, с което бих нарисувал Комунизма. Не, не, не ме разбирайте неправилно, историк съм по образование и определено съм далече от фенското съзнание. Идеологията е хумана, появила се в едни много тежки времена, преобърнала доста в разбирането ни какво означава общество, допринесла много от това, което имаме днес. Проблемът е в определените хора, в които тази идея е попаднала. Нали сте чували историята за Хитър Петър, а сега защо не я обогатим малко повече като му дадем неизчерпаеми възможности, събратя по хитрост и един наивен народ.

В Hellbound Комунизмът е директно заменен с Бог, Греха и Наказанието. Все пак са 8 часа, а за да се стигне до там с исторически анализ са необходими доста повече. Дилемата, с която ще ви занимава това интелектуално зрелище е за мястото и ролята на Бог и вечния спор за предопределеността и свободния избор. Все пак, не е ли по-добре да приемем какво са решили за нас, по-умните глави? Дали има избрани, богоизбрани между нас? Определено, тоталитарните общества се нуждаят от квази аристокрация(партийни членове), която да може да съществува не на базата на личностни качества, а на заслуги, например към партията. А единственият начин да съществува е милиони, които безпрекословно слушат, служат и работят, защото партията е казала. Която партийна аристокрация да решава все пак съдбите на тези, които Бог е пропуснал. И тук се появяват Грехът, Срамът и Наказанието. Няма място за изкупление, защото, все пак, изкуплението означава да приемем че има Бог и не на нас е съдено да решаваме. А наказанието и порицанието са тоталитарният елемент, моментът, в който индивидът се смачква в името на обществото, на националното. Ще се насладите на тези моменти, дори и в начина, по който се използват маските. При нас преди години, тази институция за прекършване се наричаше казарма (за масите) и партия (за тези с повече потенциал). В момента живеем в общество, в което най-жестикулирането е за коя партия се гласува – за нашата или вашата. Та приемането в партията, бе етапно доказване, чавдарчета, пионерчета, младежки организации… Повярвайте ми, филмът е брутално откровен в това до къде са готови да стигнат хората, за да получат мястото си между богоизбраните (или казано по друг начин – служба, проект, позиция, пас… но все отгоре). Ще присъствате на едни от най-ужасните линчове заснемани за публика. Но обществената памет е къса и много често обществото поглежда назад към мракобесни режими със снизхождение или носталгия.

Другият интересен момент, който допълва свободния избор е каква е ролята на любовта? Или си „нормален“, или си „ненормален“, това е основният партиен аргумент в система, говореща за Култа към Истината. Или си от нашата партия, която ти казва истината, или си от другите, обърканите, грешниците. А любовта? В крайна сметка любовта е анти-логична и анти-планова, анти разумна, неподлежаща на контрол и директиви. По-лесно е с традиционните формули, в които няма място за ненормални емоции. Любовта не се вписва в планове и инженерство, ползата трудно може да бъде извадена с математическо уравнение. А в тоталитарното общество, социалното подреждане на обществото е ключов момент – нямаме свободна икономика, имаме планово преразпределение. Нямаме свободна любов и свободно себеопределяне, имаме правилно. Нямаме избор на религия, имаме такава каквато ти идва по рождение. В Hellbound имаме Култ на Истината (като по Оруел), който е завладял половината свят, имаме и Политбюро, което се разпорежда с тази Истина, и което единствено се страхува Истината да не обезсмисли съществуването му. А в истинското тоталитарно общество, религията напълно се ликвидира, защото тя е свързана с нелогичното, с любовта и със жаждата за свобода и човещина. Къде забравих Срама, къде забравих фразата, която ще ви я повтарят многократно във филма – „Засрами се! Засрами се!“

Определено българското кино, както и литература имат нужда точно от този подход, като ревизия на миналото ни или просто като равносметка. Защото не става само с това да изгорим миналото, да взривим мавзолей и да запалим Народно Събрание, това е варварско, защото без анализ ние сме обречени да го повтаряме. Не става с филми за заводи и университети, които накрая дори и да не събудят носталгия ни, ни карат да се съмняваме и да оправдаваме определени моменти, защото в крайна сметка за всички е имало работа, за всички е имало хляб, имало е и почивки, имало е и ред и закон, за който ние в момента мечтаем и сме готови да жертваме най-ценното – свободната воля в името на сигурната зона на комфорт, без значение нищо друго. Киното е нашите сънища, които понякога са неспокойни, понякога са кошмарни, но те помагат на съзнанието да се освободи от всичко ненужно.

Автор: Илиян Кузманов

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече