Опитът на партийците от БСП да представят отказаната оставка на Корнелия Нинова като някаква висша форма на мъдрост и опит за стабилизиране на партията отвътре е симпатичен в своята наивност.
Наивност, че някой въобще ще повярва на подобна идея. Все пак, когато имаш пред себе си живия резултат на историческото електорално дъно, да запазиш същото това ръководство, което те е довело до този резултат, поставя здравия разум пред изпитание.
Опитите на хората около Нинова да оправдаят пренебрегнатата ѝ оставка обаче идват в един много специфичен момент, който ни показва колко имагинерна всъщност е цялата история с лидерските оставки.
В същия ден, в който се проведе конгреса на социалистите, стана ясно, че Христо Иванов ще се яви непредизвикан на избора за лидер в „Да, България“, част от „Демократична България“.
Честно казано, от всички оставки на партийни лидери, които полетяха след изборите на 14 ноември миналата година, единствената тази на Валери Симеонов изглежда поне, че наистина ще издържи. Съвсем скоро след вота той смени името на партията от „Национален фронт за спасение на България“ (НФСБ) на „Силна България“ и я връчи в ръцете на своя заместник Борис Ячев.
Сред останалите Атанас Атанасов се готви за нови избори за лидер на ДСБ и е фаворит в надпреварата срещу дългогодишния ръководител на партията в район „Лозенец“ Елена Спасова.
„Зеленото движение“ решава за своите лидери на 28 януари, като там единият съпредседател – Борислав Сандов, стана вицепремиер и министър на околната среда и водите, а другият разклати собствения си стол, снимайки се с Пеевски. Като нищо обаче поне единият от тях да се върне като председател.
Междувременно от 15 ноември, когато обяви, че се оттегля от лидерското си място, Красимир Каракачанов не е говорил публично нито за избори във ВМРО, нито за въпросната оставка. От партията също не се чуват гласове на потенциални желаещи да сменят дългогодишния войвода. И ако в един момент от нищото се чуе, че Каракачанов пак е бил избран за председател… никой вече няма да се изненада.
Междувременно темата за смяна в ръководството дори не се повдига в „Има такъв народ“, които от първа политическа сила се сринаха до пета само за няколко месеца, или в ГЕРБ, които се утвърдиха на второто място след повече от десетилетие на ясни победи на парламентарни избори.
И за едните, и за другите сякаш е напълно ясно, че лидерът е твърде силна фигура, за да може партията да съществува без негово участие. Кой би си помислил да сменя там Слави Трифонов и Бойко Борисов?
Защото тук думата „оставка“ сякаш вече не значи абсолютно нищо. Поемането на отговорност стана един безсмислен ритуал за партиите да оправдаят простия факт, че лидерите им вече са по-големи от тях и само най-грозните и жестоки скандали биха могли да ги откъснат от сладките им кресла.
2021-ва беше наистина трудна година, но тези трудности дадоха на всички тези политически лидери възможност да си търсят оправдания за провалите. Дали ще е машинното гласуване, което изплашило бабите и дядовците, или пандемията, която уж е оставила толкова много хора по домовете им.
Загубата на избори показва, че не си свършил нещо, както трябва. Че не си убедил хората, че си заслужава да ти дадат доверието си, да изберат твоите обещания, че ще направиш страната по-добра за живеене или поне че ще се справиш по-добре с актуалните проблеми.
Само че у нас партиите станаха мързеливи и вече прекомерно много разчитат на това, което вярват, че е твърд електорат. И когато въпросните „сигурни гласове“, на които са разчитали, не гласуват под строй, изведнъж започват да се търсят вечните оправдания.
Корнелия Нинова, разбира се, видя като причина за трагичния резултат на своите социалисти т.нар. „вътрешна опозиция“, която била работила за други партии.
Реклама
Междувременно в анализа на ДБ след вота се споменаваха всички възможни външни причини да загубят близо 200 хил. гласа – от умората от избори, през поведението на ИТН до президентската кампания на Лозан Панов.
„Има такъв народ“ се жалваха, че са останали неразбрани и омаскарени от подмолното поведение на останалите партии, докато ГЕРБ продължават да си говорят за заговори и машинации срещу тях с цел да бъдат извадени от властта.
Как така никой не взе да погледне абсолютно глупавите и безсмислено направени кампании, които партиите проведоха в рамките на тази година?
„Последните ще станат първи“ придоби съвсем ново значение. Как така Нинова, например, не отчете факта, че за тези три вота БСП нямаха нито едно ясно и запомнящо се послание, което да сочи към бъдещето на страната?
Или защо ДБ не се замислят, че с предъвкването за две хиляден път на едни и същи опорни точки няма как да спечелят нови избиратели, особено ако паралелно с това поведението на основните им лица става все по-рязко, грубо и грозно?
Или да поговорим за ВМРО и националистическите фракции като цяло, които макар наистина да поеха върху себе си много негативи от прекараното във властта време, също така навряха национализма и патриотизма в една съвсем тясна ниша на това кого точно не харесват и срещу какво се борят. И колкото и шарена тема да е това с джендърите, тя не интересува всъщност чак толкова много хора, че да им е определяща за кого ще дадат гласа си.
Да споменем тук и ГЕРБ, които по време на властта си направиха всичко по силите си, за да настроят останалите партии срещу себе си, пренебрегваха Народното събрание като институция и проявяваха с високомерието на непобедима сила. Е, вече не са непобедими.
През миналата година българските партии доказаха, че са ударили дъното откъм свежи идеи и откъм визия за политики и бъдеще.
Партии и политици се надпреварваха по размятането на обиди и нападки, пренебрегвайки все повече и повече нещата, от които избирателите се интересуват – политика, която да се грижи за по-доброто бъдеще.
Колкото и привлекателно да е очернянето на врага, то е подходяща стратегия, само когато върви ръка за ръка със собствена идея как страната трябва да бъде управлявана, какви новости могат да се въведат и какво ще ни донесат те.
Затова и лидерите на партиите днес се превръщат в зомбита – създания, които могат с поведението си само да консумират благата от политиката, но нямат способността да създават нещо ново и качествено за доброто на страната.
Провалът на патриотичните партии стигна своето дъно
Тук вече дори не говорим за неща като политическа чест и това да направиш доблестното нещо. Ако една партия не може да произведе нищо по-добро от лидер, който се е провалил шумно на последните избори преди няколко месеца, то тогава за какъв капацитет може да претендира въпросната партия?
По всичко изглежда, че смяната на поколенията в българската политика се отлага за времена, в които лидерите на партиите ще осъзнаят, че техните собствени интереси не са по-големи от тези на партиите им и на държавата като цяло.
Или когато се намери ново поколение, което да излезе от сянката на сегашните си председатели и им вземе властта с по-добри идеи и с повече умелост. Дотогава обаче на политическата сцена ще гледаме предимно зомбита.
Автор: Александър Петров, „Минаха години“