Къде греши БСП в конфликта между Запада и Русия?

0

В разгара на информационната война между Запада и Русия натискът върху всеки политически активен човек да се „позиционира” се увеличава неимоверно. Публичният дискурс се поляризира, оформят се твърдо фиксирани лагери, нюансите се губят, всеки опит за усложняване на темата се чете като (контра-)пропаганда в полза на едната или другата страна в конфликта на тотализиращи разкази.

На този фон се очертава една тревожна тенденция в лявото пространство – не само в България, но и сред много от левите по света.

Левият антиимпериализъм – насочен основно (и напълно легитимно) срещу експанзивната политика на западния капитал, за съжаление често страда от непоследователност. Фокусирайки своите усилия в софистицирана критика срещу натовската пропаганда, изобличавайки американския военно-промишлен комплекс и посочвайки токсичното присъствие на крайнодесните в украинската политика, една немалка част от левите сякаш остават слепи за недвусмислено неоимперската политика на Кремъл.

В желанието си да се противопоставят на добре смазаната пропагандна машина на Вашингтон и Лондон, те често напълно пренебрегват издевателствата на путинския режим срещу бедните, пенсионерите, куиър-хората, етническите малцинства и по-малките народи в т. нар. „близка чужбина“, Източна Европа, Сирия и в самата Русия.

Съпротивата срещу неоколониалната политика на западния капитал сякаш често пропуска факта, че руският капитализъм е един от най-потисническите в света, че външната политика на Москва е като по имперски учебник (следващ „най-светлите“ европейски примери), че левите в Русия и страните под нейно влияние са почти напълно маргинализирани и че Путин и неговите приятели във и извън Европа отдавна са се прегърнали с крайнодесните.

Левите есенциализират империализма като (основно) западен и често се оказват в позиция да оправдават руската неоимперска политика, представяйки я като форма на съпротива срещу експанзивния Запад. Тази позиция, обаче, игнорира факта, че „защитата на легитимните интереси на Русия“ и „осигуряването на нейната сигурност“ са често за сметка на редица малки народи, с които би следвало да се солидаризираме.

Левите се превръщат в заложник на геополитически властови игри

(между западния и руския капитал) и често не успяват последователно да се съпротивляват срещу всички форми на насилие и потисничество.

Как по-точно тези леви в Европа и САЩ се различават от либералите, които оправдават всяка западна интервенция по света със „защитата на човешките права“, когато легитимират (най-малкото с мълчанието си) агресията в Украйна и Грузия със „защитата на правото на Русия да е независима от Запада“?

Русия, за съжаление, отдавна не е независима от Запада, а е дълбоко подвластна на неговия капитал и неговия модел на развитие. В Руската вътрешна и външна политика се наблюдават най-порочните потиснически практики на западния неоимпериализъм, често в още по-извратена и насилническа форма (което не оправдава западния капитализъм и не го прави „добър“, защото е „по-приемлив“).

Колкото и да не ни се иска, понякога механизмите на един империализъм могат да послужат за еманципация спрямо друг империализъм.

Възникването на модерната българска държава, впрочем, е продукт именно на подобна динамика. Но непосредствената необходимост от отхвърлянето на една тирания, не значи прегръщането на друга.

В сложната динамика на потисничество и еманципация, левите нямат право на опростенчески разкази и „двуполюсно позициониране“. В контекста на задълбочаваща се поляризация, именно левите са натоварени със задачата да усложняват публичния разговор и да се съпротивляват срещу всички борби за надмощие между елитите, жертва на които, в крайна сметка, са винаги най-угнетите, най-уязвимите и най-маргинализираните.

– –
* Авторът е сътрудник към Университета в Осло, специалност Русистика

Автор: Божидар Колов

Източник: E-vestnik.bg

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече