Позицията на българина за войната в Украйна – разпищолване пред клавиатурата и приятели

1

Веднъж разговарях с военен ветеран. Тялом е атакувал първи врага. Той каза: “Не ми минаваше през ум, че мога да умра. Мислех, че ако ме улучат, куршумът ще влезе в тялото ми, ще излезе и пак ще живея“. В реалността се случва същото, но не съвсем – парче желязо влиза, остава; той не умира, цял живот го носеше в скулата.

Този герой от Втората световна война се казваше Левон Ованезов. Български арменец, който живя тихо, почтено и забележително почти столетие. В живота му имаше много чутовни истории, част от които сподели с мен. Но аз запомних думите му за вярата в оцеляването. Дори той, щурмовакът, който с гърди се хвърля срещу нацисткия огън, свидетел на неизброима смърт, включително по-рано в България… не допуска, че може да умре.

Бил е твърде млад тогава. И от дистанцията на времето се усмихваше на наивността си. Но трудно можем да обясним с детинщини вярата му. Млад или стар, образован или не, богат или беден,

човек е вярващо същество

Той вярва, че доброто предстои. Надява се на живот. Отхвърля смъртта. В българската литература (и световната вероятно) това най-добре е описано от Никола Вапцаров: “Но ето, да кажем, вий вземете, колко? – пшеничено зърно от моята вера…“.

Сетих се за тези думи на Ованезов покрай оценките на част от българите за войната в Украйна. Видно е, че немалко наши сънародници симпатизират на Русия. Доказано бе и от сравнително международно изследване. Не искам да приписвам каквато и да е теза на починалия герой. Но имам моя на база думите му. Мисля, че те препращат към обяснение на значителна част от симпатиите, които среща Русия в тази война.

Нека разграничим: немалко хора в политиката, медиите и социалните мрежи агитират за Русия поради лично облагодетелстване; други са повярвали, че Украйна е щяла да нападне първа; трети са агитка на Кремъл “просто така“; четвърти, защото са русофили, социалисти, антиимпериалисти… (макар днешна Русия да не е нито едно от изброените); пети считат Запада за лицемерен и желаят многополюсен свят с полюс Русия. Има и шести… Общото между всички тях е, че им пука за жертвите само теоретично  – 

не чак толкова, че да пожелаят изтегляне на Русия

Иначе нямаше да подкрепят танковете ѝ, които причиниха толкова смърт и страдания, каквито в Украйна нямаше въпреки проблемите ѝ.   

Повечето от тия мотивации са обидно елементарни. Но за западното лицемерие и желанието на Кремъл за нов световен ред е интересно. Споделят се от немалко интелигентни хора, водени от чувство за справедливост. Те казват, че Западът е вършил безброй безчинства през годините чрез икономическата си и военна мощ. Сега Русия действала огледално. Хак му е на Запада –  след като еднополюсният свят не е справедлив и скърца, да дадем шанс на многополюсния. Тезата им заслужава внимание, защото Западът наистина е лицемерен. Пък и Русия наистина е тръгнала да променя света. Но тук идва най-интересният момент: това желание на уж умни хора е възможно най-голямото крушение на интелекта. Те нито го знаят какъв ще е бленувания ред, нито биха се заклели в близките си,

че точно Путин ще донесе по-справедлив свят 

Пропускат многократното лицемерие и прояви на сила от самата Русия – имперски похвати на възрастта на света. По-важното е, че нов световен ред не се сменя току-тъй. Водят се тежки войни без гаранция за оцеляване. И ако наистина предстои нов сега, то ще е след голямо разширяване на конфликта. Нима тези адвокати на „многополюсния свят“ го желаят чрез саможертва? Едва ли.

Малко историко-географски подробности от различен калибър: нов държавен ред се въдворява чрез много насилие и човешки жертви (Френската революция, Октомврийската…); континенталният – също  (Наполеоновите войни, антиколониалните движения в Азия и Африка…); планетарният ред – след още повече жертви (Първа и Втора световна война); последната му форма – еднополюсен свят, настана чрез горещи конфликти след Студената война – по границите на СССР, в Югославия, след метежи в Румъния. Повече късмет, отколкото закономерност, е фактът, че

в България не се проля кръв около 1990 г.

Близо до акъла е, че сега в борбата за надмощие е голяма вероятността и нашата държава да пострада. Да желаеш нов световен ред, налаган от когото и да е, в случая Русия, е на практика да поискаш собствена смъртна присъда – с крехка надежда за помилване. Ненормални ли са тия българи, които го желаят?

Мисля, че не са. Но както и другите категории адвокати на Русия, за жертвите им пука теоретично, а не конкретно. Това е така, защото за миг не си се представят на мястото на украинските семейства. Живеят с усещането, че каквото и да стане, ще им се размине. Отде е тази безразсъдност? Безотговорност към собствените деца? Отговорът е, че това е все същата изконна вяра в честитото лично бъдеще. След като героят щурмовак е вярвал, че войната няма да го убие, какво остава за диванните агитки? Но неговото е саможертва, смелост, устрем в ситуация без изход. Написал е историята. А тяхното? То е

разпищолване пред клавиатурата и приятели

Не им ли стигнаха уроците на миналото?! Героят Ованезов оцелява с огромен късмет. Вапцаров – не. 

Има един много интересен музикален запис от 1942 г. Тогавашната мегазвезда Надя Сотирова изпълнява фокстрот. Веселата песничка гласи: „Паника в Америка, паника, паника! Всеки ден потъват там кораби с петрол! Паника и в Англия… бомби и десант чакат всеки час“. С радост е възпята дори паниката в Индия. По това време България е съюзник с Третия райх, патосът на близката до властта Сотирова е обясним. По-интересно е искреното безгрижие на самия текст – същата разпищоленост като днес. През ум не му е минало на автора, че бомбите може да се пренесат над София. Не им е минавало и на танцуващите.

Изводът е, че човек освен вярващ в живота

винаги може да бъде и неизмерно глупав

Много умният също може. Заблудата за недосегаемост ражда неподозирани самоунищожителни пориви.

Още малко история: почти 80 години вече България преживява един от най-дългите си мирни периоди. Също важи и за по-голяма част от Европа. А мирът е висшата ценност – най-голямата свобода, щастие. Само безмерни глупаци не го разбират, а и не оценяват този късмет на България. Мирът у нас през последните 32 години се дължи именно на настоящия световен ред, макар да е пълен с недостатъци. Други народи не се радват на такава привилегия. На младини я нямаха и хора като Ованезов, затова тръгнаха да я дирят. А днешните диванни звезди, натежали от килограми (средна статистика), разплути от привилегията да живеят спокойно, мнозина – охолно, се оплакват от световния ред. Не е ли чак смешно?

Скрийншот от ютуб

Паника, паника… от 1942 г. Интересно е не само безгрижието на песента. Но и фактът, че текстът в песнопойката леко се различава от изпятото. В звуковия вариант например е добавено, че и в Москва има паника. Вероятно авторът първоначално не е искал да дразни русофилите у нас – многобройни, също както днес.

Автор: ДИЯН БОЖИДАРОВ

Източник: „СЕГА“

1 Коментар
  1. Владимир Путин казва

    Спукана ви е работата, така да знаете.

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече