Животът на хората (а понякога и на техните правителства) преминава през много етапи. Започват различно, тъй като всеки от нас притежава собствена уникалност и се развива според способностите на индивида и обстоятелствата, които го заобикалят. Едно нещо, което всеки избягва за себе си, независимо от характера, методите или мечтите си, е да не достигне критична точка в живота си, в която хората да му се подиграват. Драматичен финал, който желаем само на истинския си враг.
Върви ли България към този драматичен финал, проявявайки политическа циклотимия относно ветото и Северна Македония?
Един валс на преговори, който поражда подозрение, че българското правителство бавно се промъква в преговори, различни от това, което ни обявява. Външно политическото напрежение заради позицията на България е толкова осезаемо, че може да се реже с нож.
Манията на правителството за час по-скоро разрешаване на казуса, независимо от реакциите на хората, очевидния разрив в управляващата коалиция, могат само да крият нещо, което не знаем. И тъй като не вярвам, че Петков е политикът, който ще бъде безразличен към вътрешнополитическия си крах, стигам до заключение, че се движи с насочен пистолет в слепоочието.
Какво са му обещали и какъв пистолет са му насочили, не знам, но е видно, че бърза, защото няма време. Ако Северна Македония не се присъедини към обединена Европа, рискът Русия да се върне и засили влиянието си на Балканите е огромен. Страхът от това са отзованите руски дипломати от редица европейски държави
Стремглавото увеличаване на цените на стоки от първа необходимост, електричество, газ, неспиращите пандемии и нови такива, военни конфликти са лостовете, които притискат политическия елит, който не разполага с кредит от време.
На идентична ситуация станахме свидетели в Гърция.
Алексис Ципрас дойде, за да прокара подписване на Преспанското споразумение заедно с архитекта му, тогавашния външен министър Никос Кодзиас, независимо, че 75% от гръцкия народ не бе съгласен с това споразумение. С това ще бъде запомнен в политическата история, където ратификацията на споразумението също бе съпроводено от ъндърграунд преговори, обвинения за предателство и подкупи на депутати, обществено напрежение и нескрита намеса на чужди сили в Атина и Скопие. В крайна сметка завърши с исторически хепиенд, нещо което се очаква да се случи и с България.
Разбира се, последваха предсрочни избори, а крахът на партията бе хладнокръвното отмъщение на гръцкия народ. Нещо, което ще се случи и в България.
Твърдо против вдигане на ветото са „Има такъв народ“, БСП, както и президентът Румен Радев, докато „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ нетърпеливо опъват примката за по-бързо разрешаване на споровете, които се превръщат в конфликти.
Именно затова в последните дни правителството отпуска педала в търсене на нов изход от ситуацията. Когато две страни говорят за намиране на решение, те вече са започнали да заемат позиции по отношение на утрешната игра за обвиняване на провала.
Сигурно е, че американските и европейски интереси, заложени на карта в региона, са много по-големи от политическата цена на българското или скопското правителство, много по-силни от временното „нараняване“ на националното мнение на част от двете нации.
Балканите са теренът, където се играе огромна геополитическа игра на интереси и влияние между Запада и Русия, с Китай дискретно отзад. Играта е голяма и сложна, за да обърне някой внимание на споровете между историци и експерти по конституционно право, относно колко кръв е пролята и колко голяма травма е нанесена върху националното ни самочувствие в миналото. Историята е изключително субективна наука и там полето за противоречия на практика е безкрайно. „Никоя държава не е победена в собствените си учебници по история“, напомня очевидното видният американски философ и историк Уил Дюрант. Историците могат да спорят как трябва да се интерпретират този или онзи момент от историята, но в крайна сметка политическите аргументи са тези, които винаги имат предимство.
Един от основните принципи на външната политика е, че една страна преговаря, когато е в изгодна позиция. Безпомощният, който влиза в сделка, обикновено губи, защото всяко международно споразумение отразява баланса на силите между участващите страни. Изглежда, че Петков не е съгласен с тази доктрина и колкото по-слаб се чувства от загубата на контрол, толкова повече настоява да седне на масата за преговори с куршум в джоба. Надявам се всичко това да е добре за нас, но се съмнявам.
Автор: Бойка Атанасова
Източник: „Труд“
