Различен прочит: Президентска република – прах в очите на политическата криза

0

През последните около две години България се намира в политическа криза. Съвсем естествено тази криза съдържа в себе си потенциални рискове, които могат да се развият на институционално равнище, а могат и да прераснат в трайна конституционна криза. Тези хипотетични потенции могат да преминат в реалността най-вече поради една основна причина – ниската избирателна активност.

Именно заради нея липсва парламентарна формация, която да се откроява със своите мандати в народното събрание и с един или два по-малки партньора да сформира сравнително стабилен кабинет. По този начин се формираше парламентарното мнозинство по време на продължителното управление на ГЕРБ, когато политическа криза, като настоящата, нямаше. Вероятно е имало други проблеми във функционирането на публичното управление, но конституционното и институционалното функциониране на страната не беше засегнато.

Ниската избирателна активност обаче през миналата и тази година съвсем не е характерна единствено за парламентарните избори. Подобна беше ситуацията и на президентския вот. Избирането на Румен Радев стана с около 1.5 млн. гласа или над 500 хил. по-малко в сравнение с първия път. Очевидно е, че става въпрос за проблеми във функционирането на политическата система като цяло. Това засяга дори президентската институция, макар че тя е замислена като орган със самостоятелен конституционен статут, намира се извън политическата система и е протектирана срещу кризи, за да може, когато такива се появят, тя да дава решенията за изход от тях. През лятото на 2020 г. обаче Румен Радев на практика се намеси в политическата система и така започна нейното деформиране. Това беше деформиране по изкуствен начин, а не естествена промяна, каквато се е случвала не веднъж през последните 30 г., без да се стига до блокиране на функционирането на основната институция в страната – Народното събрание.

Отчасти поне причините за недобрата кондиция на политическата система могат да бъдат потърсени и в периода на дълго продължилото управление на ГЕРБ. През това време партията на Борисов беше устойчива и винаги намираше необходимите коалиционни партньори, при това в лицето на доста различни, в светогледен план, формации – от една страна с тогавашния Реформаторски блок с ясна евроатлантическа ориентация, а от друга – с ВМРО и тогавашните патриоти, все малки политически формации с ограничени възгледи и популистка реторика. Така кабинетът „Борисов 3“ беше лишен от възможността да провежда реформистки и модернизационни политики. Това обстоятелство много ясно прилича при някои ключови гласувания в 44-то НС. Такова гласуване, например, беше това за придобиването на първите осем самолета F-16 Block 70. Тогава две от т.нар. патриотични формации не дадоха подкрепа и кабинетът трябваше да разчита на гласове извън коалиционната формула, за да получат ВВС шанс за модернизация. Тогавашната опозиция внасяше вотове на недоверие, излизаше от пленарната зала за седмици и месеци наред, в търсене на начини за сваляне на кабинета на Борисов. Това обаче беше тактически, а не стратегически (съдържателен) подход. Стратегическият би означавал да се предложат на избирателите реформистки и модернизационни политики, това което правителството не правеше. За съжаление и опозицията не се оказа способна да го направи. Всичко това означава, че проблемът на политическата система сега не е формален и не е нормативен, а е съдържателен. Президентската република би била опит за лечение на следствията, а не на първопричината, накъдето всъщност трябва да се насочи вниманието на сегашните парламентарни формации, за да може да се преодолее настоящата кризисна ситуация.

Всъщност говоренето за президентска република в публичното пространство за момента не е нищо повече от общи фрази и опит за създаване на усещане сред някои групи от обществото, че засилването на правомощията на президента (като институция) може да осигури повече политическа стабилност в страната. Парламентарната република, която имаме понастоящем, е конституционно разписана, функционира повече от 30 г., ясни са силните й страни, ясно е и какви промени са необходими за постигането на функционални подобрения. Срещу това се появява говорене, в което конкретиката и фактологията напълно отсъстват. Привържениците на президентската република не обясняват публично как си представят баланса между властите и отношенията между институциите в една нова конституция, променяща формата на държавно управление. Дали това означава засилване на президентските правомощия при запазване на настоящия конституционен статут на държавния глава като олицетворяващ единството на нацията. Въобще подобен подход възможен ли е на практика? Друг вариант е този статут да отпадне и президентът да бъде конституционно заложен като глава на изпълнителната власт. Това обаче би означавало качествено нова концепция що се отнася до функционирането на изпълнителната и законодателната власт и за отношенията между институциите на тези власти. Отговори, в този случай, трябва да получат и други въпроси. Например, какво се случва с Конституционния съд и СЕМ, по-точно с президентските квоти в тези институции? Правото и задължението на президента да участва в тяхното формиране произтича именно от статута на олицетворяващ единството на нацията.

Липсва отговор и на фундаменталния въпрос – на какво основание може да се очаква, че у нас президентската република би могла да възпроизведе повече легитимност от парламентарната? Трябва да е ясно, че каквато и да е формата на държавно управление, политическите партии ще имат основна роля в политическата система. Или казано с други думи, за да може държавата да е в добро функционално състояние, е необходимо и ще е необходимо да има конструктивен диалог между политическите формации. Ще е необходимо те да уважават както конституционноправните норми, така и институционалните практики и политическите традиции, за да бъде възможен процесът за вземане на решение и за да бъде избягван блокажът на цели институции и най-вече на Народното събрание. Каквато и да е формата на държавно управление законодателният процес винаги ще протича през парламента. Това обстоятелство е без алтернатива, всяко излизане от тази концепция би означавало директен опит за установяване на авторитарен режим.

От години у нас съществува твърдението, че парламентът все е институцията с най-нисък рейтинг, все работата, която се върши в него е недостатъчна и все сякаш там повече се говори и спори, отколкото се работи. Тук обаче е важно да се отбележи, че Народното събрание е институция, която съчетава в себе си реални управленски и представителни функции. На практика Народното събрание представлява форум, в който среща си дават всички политически формации с легитимна обществена подкрепа, независимо дали са част от парламентарното мнозинство или са в опозиция. Парламентът е конкурентна, а не монолитна политическа институция. Ролята на мнозинството е да реализира политики и да убеждава обществото, че те са най-добрите за него, докато стремежът на опозицията е да опитва да показва, че винаги може да е по-добре. Истината се ражда в спора, ето я логиката на функциониране на парламента (колкото по-конструктивен е спорът, толкова по-добро ще е функционалното състояние на институцията). Точно в това се изразява и съчетаването на управленски и представителни функции.

Ако ролята на парламента в институционалната уредба бъде ограничена чрез промяна на формата на държавно управление, то това неминуемо би довело до ограничаване на публичността в българската политика.

България се нуждае от развиване и усъвършенстване на парламентаризма, а не от неговото ограничаване. Настоящата конституцията може да бъде огледана и подобрена. Някои от текстовете й могат да станат по-качествени и по-ясни. В определени отношения може да се подобри синхронът и да се премахнат потенциите за противоречиви и превратни тълкувания. Авторитетният изследовател в сферата на конституционното право и политическите науки Морис Дюверже казва, че всички конституции имат недостатъци, които могат да бъдат коригирани чрез предприемане на юридически мерки или чрез еволюция на конституционната практика. Ще рече, че очакването, че една нова конституция с президентска република може да реши проблемите на публичното управление, би било меко казано наивно. Качествени промени не се постигат с резки движения, а с еволюция. Това в пълна степен е валидно за функционалното подобряване на националните институции и за ефективността на публичното управление.

Автор: Евгени Кръстев

Източник: News.bg

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече