„Бъдете реалисти, искайте невъзможното“. Даниел Кон-Бендит, лидер на майските студентски протести във Франция през 1968 г., в по-ново време евродепутат.
Ако перифразираме знаменитата мисъл на младежкия бунтар Кон-Бендит, преобразил се в евродепутат, и я доразвием съобразно българските условия, днес тя би звучала така: „Ако не искате да управлявате, но в същото време друг трябва да излезе виновен, че няма да има правителство, говорете, че сте готови на компромиси, но поставяйте неизпълними условия“.
Рецептата сигурно е привлекателна, след като почти всички парламентарно представени формации я прилагат усърдно и дори ентусиазирано. Но го правят толкова нескопосано и по такъв възможно най-обиден за опонентите и публиката начин, че ефектът вероятно ще е обратен. На практика, вместо да избледняват известните „червени линии“ между партиите, всеки ден се чертаят нови и по-ярки такива – под формата на
„конструктивни“ условия за разбирателство.
Това личи от поведението на най-голямата парламентарна сила, която от началото на сегашния парламент е субект на най-показното желание за диалог. ГЕРБ умело надхитриха „Продължаваме промяната“ и ги въвлякоха в някакво подобие на дискусия по същество, а след това се възползваха от неясните насрещни намеци за готовност подкрепата им да бъде приета. После поставиха своето условие, което бе твърде болезнено за бившите управляващи: „Няма как да искаш подкрепа, без това да е подписано. Да не подписват нищо означава следното – вие ни подкрепяте, пазете ни гърба, пък ние ще си правим каквото си искаме, ще си правим далаверите. Това е безсрамно“ (Д. Митов).
Като капак, заместник-председателят на Народното събрание от ГЕРБ Росен Желязков обобщи политическите претенции на партията си: „Ако ПП балансират своите виждания в политически аспект към ГЕРБ и по отношение на публичните финанси, може да говорим за подкрепа на правителство с втория мандат“. Оттук нататък е ясно, че при подобни условия формацията на Петков и Василев няма как да участва в каквато и да било формула на пряко или косвено съвместно управление с ГЕРБ. Което е напълно в духа на замисъла на партията на Борисов, която въобще няма намерение да участва в правителство – нито с първия, нито с друг от останалите мандати.
На свой ред, с присъщото си детинско нетърпение, ПП отвърнаха по възможно най-неадекватния начин, а именно, представяйки подкрепата за втори мандат като тест за някакво „пречистване“ на ГЕРБ: „Въпросът за ГЕРБ ще бъде дали да подкрепят едно правителство с реформистка програма, която се движи по Плана за възстановяване, да продължава и със съдебна реформа. Или да го бойкотират, хвърляйки страната в политическата лотария на третия мандат“ (Д. Лорер). Не пропуснаха да добавят и персонални „закачки“ към Борисов, сравнявайки го с Нострадамус (защото никой не разбирал какво иска да каже). Но не спряха дотук, а направиха нова решителна стъпка напред…към поредните предсрочни избори.
Защото поставиха своите (девет) искания, които
автоматично изправиха пред (не)възможен избор
почти всички останали парламентарни сили. Със заявените условия за инициативата да издигнат свое предложение за правителство ПП на практика елиминираха възможността за подкрепа от другите парламентарни групи, може би с изключение на ДБ. Някои от тези условия бяха очевидно неизпълними (предложение за изменение на Конституцията за премахване на неограничената власт на главния прокурор), а други демонстративно унизителни (оттегляне или отхвърляне на предложенията за промени в Изборния кодекс). И в съдържателно отношение, и като изразна стилистика тези девет предварителни условия доказаха едно-единствено нещо – че ПП не искат да управляват и са си поставили за цел нови предсрочни избори.
Като капак, показвайки непознаване на действащото законодателство, ПП решиха да отворят и нов открит фронт – срещу президента, изисквайки от другите да вземат участие в него. Това условие – „приемане на съответните изменения на законите, уреждащи процедурата по избор на председатели на службите за сигурност, така че изпълнителната власт да може да ги назначава и ръководи ефективно“ (каквото и да значи това) – очевидно няма отношение нито към съставянето на правителство, нито към неотложните проблеми на обществото. Става дума за някакво предизборно послание, друг е въпросът към кого си мислят, че го отправят и какво очакват да постигнат с него.
Останалите парламентарно представени сили – с изключение на „Български възход“ – също положиха
„скромни“ усилия да наложат свои претенции,
по правило гарнирани с оскърбителни квалификации към другите, и по този начин сведоха до минимум шансовете за кабинет с третия мандат (извън активно спрягания, но нереалистичен вариант за правителство на „хартиената коалиция“).
Така че независимо колко ще продължи въртенето на „парламентарната рулетка“ и след нейното спиране (почти сигурно изразяващо се в поредното скоропостижно разпускане на парламента), респективно – в новата предизборна кампания в началото на пролетта, ще наблюдаваме един основен политически сюжет. А именно – битка на интерпретации кой е по- и най-виновен за това, че за пореден път и в много по-тежки условия от предишните държавата е без парламент и редовно избрано правителство. Всяка партия ще твърди, че поставените от нея условия са били възможно най-принципни и най-реалистични, но другите са ги отхвърлили поради егоизъм и жажда за власт.
Взаимните обвинения (еднакво лицемерни и отблъскващи), съчетани с другите поразии, които успя да свърши парламентът, ще имат неизбежен ефект – още по-голямо отвращение на българите и пореден анти-рекорд в избирателната активност.
И така, докато не дойде „горският“.
Автор: Александър Маринос
Източник: „Банкеръ“
