През 1990 г. Адам Михник дава интервю за полската телевизия, повечето въпроси в което са посветени на плана за „шокова“ икономическа реформа, предложен от Лешек Балцерович. Двамата са близки съратници от славните времена на „Солидарност“, затова интервюиращият е изненадан, а после видимо притеснен от остро критичните оценки на Михник. Накрая, почти отчаян, пита: „Все пак, този план няма ли поне една положителна страна?“ Отговорът е: „Да. Просто няма алтернатива.“
С цялата условност на аналогията, нещо подобно може да се каже за кандидатурата на проф. Николай Габровски за премиер. Към избрания подход и неговата реализация могат да се отправят всевъзможни критики, някои основателни, други не съвсем. Да, мандатът е на ГЕРБ. Да, кандидатите вероятно не са били пряко наложени на професора, но насочващи съвети е имало (той сам едва ли би могъл да се справи за толкова кратко време). Да, няма спор, че партията на Борисов преследва свои политически цели и вероятно е калкулирала неуспеха на мандата, тъй като едва ли гори от желание да носи основната отговорност за такова управление в такива условия. Също така, за повечето кандидати за министри е възможно да се кажат не само добри неща.
Други предпоставени критики са тенденциозни
или определено неверни. Някои от кандидат-министрите имат ясен бекграунд, но на други се лепят произволни етикети за връзки и политически грехове. Освен това не е вярно, че едно програмно правителство, което не включва изявени партийни дейци, неизбежно води до размиване на политическата отговорност. За да бъде избрано и най-вече, за да може да работи ефективно, такова правителство трябва да има поне временна и достатъчно силна парламентарна подкрепа, а именно това е най-ясната форма на политическа отговорност. Примери в това отношение има достатъчно.
Единственото безусловно предимство на проекта „Габровски“ е, че това е единственият подход, който в обозримо бъдеще би могъл да доведе до излъчване на редовно правителство, а при определени условия – и до относително ефективно и устойчиво управление.
При политическата конфигурация в сегашното Народно събрание, а ако се иде на предсрочни избори през март, и в следващото, няма реалистични изгледи за избор на „нормален“, партийно-коалиционен кабинет. При днешната крайна фрагментация на партийното представителство и патологичната непоносимост между партийните водачи (а оттук и между твърдите партийни ядра), сметките просто не излизат – нито аритметически, още по-малко политически. Постигането на пряка компромисна договореност между основните антагонисти е невъзможно, вкл. поради пълната липса на доверие помежду им.
Тази патова ситуация може да се промени
само при две хипотези: кардинални промени в персоналния състав и политическото поведение на партийните ръководства, и/или поява на нов политически субект, ползващ се с достатъчно масова електорална подкрепа, за да управлява сам или да бъде безспорен хегемон на формирана около него коалиция. Първото е по принцип невъзможно, а второто – теоретично възможно и дори в известен смисъл неизбежно, но никой не може да предвиди кога ще се случи. Следователно в краткосрочен план (който най-силно ни вълнува поради кризите и заплахите) е необходимо съгласие между достатъчно голяма част от партиите, но то може да се постигне само на извънпартийна основа. Може да звучи като оксиморон, но е вярно.
Тази извънпартийна основа на съгласието има три основни елемента. Първите два са сравнително леснопостижими: ясна краткосрочна програма, включваща приемливи за участниците политики, и личности, които наред с персоналните професионални и морални качества не разпалват конфликтност, а по-скоро я успокояват. Третият елемент е най-проблематичен, особено в български условия: поемане на публичен, писмен ангажимент от излъчващите партии за гарантирана безусловна подкрепа за определен период от време и отказ от опити за намеса по егоистични партийни подбуди. Това е нещо
различно от типичното коалиционно споразумение,
при което партиите се договарят помежду си за разпределение на правомощията и отговорностите. В случая става дума за ангажимент не толкова към мандатоносителя (който и да е той), а към предложения премиер и неговия екип, но с изрично поемане на политическа отговорност пред обществото.
Това може да изглежда неосъществимо в нашите условия, само че е единствения шанс за изход от политическия цугцванг. В този смисъл кандидатурата на професор Габровски и представеният от него проекто-състав на кабинет дават шанс да се постигне някакъв поне минимален компромис. В същото време трябва да се отбележат някои допуснати слабости и грешки, може би неволни, може би умишлени.
Ако подобен опит в бъдеще се предприема с по-сериозни намерения, той задължително трябва да бъде грижливо и цялостно подготвен, включително обезпечен с необходимото време. Това важи най-вече за осигуряване на време за политическо и експертно обсъждане на по-конкретни програмни приоритети. До момента реален, конструктивен, целящ постигане на съгласие разговор за политики няма. Нагледахме се на пиар акции, които преследваха постигане на едностранно „маркетингово“ преимущество за една или друга страна.
За разлика от „нормалните“ партийни коалиции, при които коалиционното споразумение може има по-общ характер, а впоследствие да се търси конкретика в проекта за правителствена управленска (мандатна) програма, при програмното правителство има
безусловна необходимост от предварително фиксиране
на достатъчно ясни и конкретни управленски цели. На практика изборът на кабинета съвпада с окончателното утвърждаване на програмата и плана за действие, за които се гарантира подкрепа в следващите (примерно) шест месеца.
Предмет на други разсъждения е въпросът, дали въобще българските партии са готови на подобен подход, в т.ч. като проявление на някакъв остатъчен инстинкт за самосъхранение. Засега като че ли всички предпочитат варианта „избори до дупка“ с глупавата надежда, че нещо за тях ще се промени към по-добро.
Дали ще бъде избран кандидат-премиерът Габровски и предложеният от него проекто-състав, е трудно да се предвиди. Ако съдим от официалните изявления на партиите до момента, по-скоро не. Но тестването на внесеното в парламента предложение най-малкото ще даде възможност да се извлекат полезни поуки за по-нататък.
Автор: Александър Маринов
Източник: „Банкеръ“
