Как да се преобразиш в своя политически антипод, а не само да не загубиш ошашавен електорат, но и да прибавиш нов? Тази нетривиална политическа задача три партии са се заели да решават с микс от психоанализа, алхимия, Стокхолмски синдром. Или с новия синдром на изборния маратон.
БСП е архетипната враждебна другост, срещу която възниква и се дефинра ГЕРБ. Не защото едната е лява, а другата дясна. Първата е толкова лява, колкото втората е дясна, и при двете идеологите са замъглени, неопределени, неясни. Но и при двете интересите са ясни. И управленската олигархия на ГЕРБ идва с амбицията – и реализацията – да детронира окончателно червената олигархия на БСП.
Наративните средства на тази чисто икономико-олигархична операция са трогателни, те преминават през натуралистичните краски на маста върху филията на най-дългогодишния ни премиер в обилно обговарянето му детство до „утрепания“ му дядо и други лакардии. Между родните олигархични апетити и приказките за „мисирки“ стоят и все пак реални политически стожери като Европейската народна партия (ЕНП), силни политически приятели като Ангела Меркел вчера, Манфред Вебер днес, които внасят политически разум и смисъл в политическата опозиция.
БСП не може да се похвали с толкова влиятелни европриятели, загрижени за евросоциалистическата й идентичност (и поради липсата на последната, и поради яростната й борба със собствените й евросоциалисти от Станишев до Елена Йончева), но ГЕРБ е червената линия, която й донесе множество дивиденди – успя да се откъсне от статуквото и да се представи като една от партиите на промяната, да задържи електорат, намаляващ като шагренова кожа, но все още искрено мразещ ГЕРБ, да защити образа на лидер, губеш избор след избор и електорат след електорат, но пък влизаща в смел сблъсък от трибуната със силния на деня Бойко Борисов.
Конфронтацията ГЕРБ – БСП дълго време беше разигравана като политико-екзистенциална мисия: ГЕРБ да премахне червената върхушка, БСП – да се противопостави на олигархичното статукво, а сблъсъците на лидерите им – като незаобиколим атрибут на родната политсцена.
Как днес Корнелия Нинова и Бойко Борисов да се врекат във вярност, а партиите им – в заедност, без да се срути цялата крехка конструкция на посткомунстическата ни сцена? Само със Стокхолски синдром не става – жервата да се привърже към похитителя, колкото и психоаналитично жертвата и похитителя услужливо да си разменят местата в разказите на двете партии: да пристанеш на врага не е предателство (коалиция), а ‘обединение’.
Разказите не стигат, трябват по-силни механизми и на очистване, и на забравяне. Избори до пълно зашеметяване на електората, който напълно да забрави кой кой е бил в началото на несвършващия изборен маратон и тотално да се примири.
Тази рецепта се понрави и спешно се усвои и от играчите на резервната скамейка. Ако за някои от тях изборният маратон вече е мираж, неговият двойник – референдум след референдум – може да свърши работа. Цялото Слави Трифоново войнство внесе поредното предложение за поредния референдум. Целта е пак тази – електоратът да забрави, че е искал промяна, анти-ГЕРБ, анти-прихваната държава, но патронът да е доволен и спонсорите да са на линия.
Старши треньорът – ДПС – умело направлява движенията по терена. Неговият електорат в колкото и изборни игри да го вкараш, все резултат отчита. Треньорът гледа само играта и печалбата, не цвета на победителя. Днешните победители са толкова слаби, че без подкрепа и треньор са за никъде.
Синдромът на изборния маратон придобива библейски окраски – трябва да се върви през изборната пустиня до пълно забравяне. Само дето по родните ширини накрая няма да има просветление, а пълното затъмнение ГЕРБ, БСП, ДПС.
Ако българските граждани го позволят.
Автор: Анна Кръстева
Източник: „Дневник“
