Озвученото от съпредседателя на „Демократична България“ Атанас Атанасов намерение в следващия парламент да се инициира процедура по отстраняване на президента Румен Радев представлява интересна тема за коментар, въпреки някои очевидни абсурди в това намерение. Да започнем с тях.
На първо място, пълната липса на правни аргументи. Конституцията е пределно ясна по въпроса: единствените основания за „импийчмънт“ са държавна измяна и нарушаване на основния закон. Такива данни, да не говорим за доказателства, просто не съществуват, дори при най-фриволно тълкуване на значението на термините. Партиите и техните ръководители имат право да адресират към президента политически критики и претенции, но те нямат никаква правна стойност. Дори малцината ентусиасти, подкрепили идеята, правят уговорката, че „си струва да се опита“ заради евентуалните политически ефекти от нея.
Второ, практически
нулевата вероятност този опит да успее
(ако изобщо бъде предприет). Това също се признава единодушно, дори и от тези, които смятат, че подобна атака ще даде възможност „да се сложи юзда“ на президента и да му се отправи послание от рода на „Радев, внимавай в картинката, следвай решенията и духа на парламента!“ В допълнение, дори да допуснем невъзможното (че импийчмънтът мине и през парламента, и през Конституционния съд) вероятните политически последици ще се окажат твърде различни от заявените очаквания за „евроатлантическо тричане“ на държавния глава.
Така стигаме до третият логичен аргумент за безсмислието от обявеното намерение. Каквото и да си мислят инициаторите, евентуалните политически ефекти ще се стоварят като бумеранг върху тях самите. Ето само най-очевидните.
Държавният глава остава политическата фигура с най-високо доверие и одобрение в обществото, независимо от нарастването на партийно инспирираната критичност към него. А и това е последната стабилна институция, която носи практическата отговорност за управлението на страната. Да го атакуват именно партиите, чиито недъзи са причина за политическата нестабилност, е направо самоубийствено. Те биха могли да зарадват най-фанатичните си избиратели, но със сигурност ще отблъснат и без това стопилата се електорална периферия.
Освен това, при (практически невъзможното) прекратяване на правомощията на президента мандатът ще бъде довършен от вицепрезидента Илияна Йотова, която едва ли ще промени курса и стила на поведение на институцията. Като капак, Румен Радев ще може без никакви пречки да обедини внушителното множество от привърженици и тогава картината в 50-то Народно събрание може да се окаже тотално различна от сегашната. Както се казва, къде го чукаш, къде се пука.
Някои наблюдатели с богата фантазия привиждат в инициативата за импийчмънт по-мащабни преимущества, които всъщност нямат нищо общо с президента и критиките към него. Всъщност предлага се
да се нарисува достатъчно силен общ враг,
чийто плашещ образ да изиграе ролята на цимент на едно бъдещо евроатлантическо мнозинство (каквото и да се разбира под това определение). Ето един подобен сценарий.
Заплахата за процедура за импийчмънт може да бъде платформа за сплотяване на евроатлантическото парламентарно мнозинство, което се прояви в 48-ото НС с декларацията срещу Русия, решението за оръжието за Украйна и одобрението на втората партида Ф-16. По този начин инициативата ще придобие нова политическа роля, като се превърне в патерица за сформиране на кабинет, т.е. по този начин да се принуди ГЕРБ да подкрепи коалицията ПП/ДБ. Ако тази коалиция спечели изборите и вземе първия управленски мандат, пасивната подкрепа от ГЕРБ за едно правителство на малцинството би могла първо да се осигури (за да може колаборацията да бъде по-лесно приета и от двата електората) на базата на една антипрезидентска коалиция с подписи за импийчмънт.
Може да се добави и още една надежда – че с атаката срещу нарочения за „политически агент на кремълско влияние“ държавен глава ще може да се издейства потупване по рамото от някои силни външни фактори, което да компенсира тоталната загуба на доверие от страна на българските граждани.
Както се казва в една популярна реклама „Ех, мечти, мечти…“ Но тези политически миражи, които се въртят в нечии глави, ни водят към единствения основателен въпрос, който поражда лансираната идея за импйичмънт на президента. А този въпрос гласи: защо днешните български партии предприемат очевидно глупави и
дори самоубийствени политически стъпки?
Ако изключим психиатричните обяснения, логичният отговор е – защото очакват тези стъпки да им донесат някакви (в случая електорални) дивиденти.
Но, както бе посочено по-горе, вероятните положителни ефекти от подобна инициатива (ако въобще има такива) са неизмеримо по-малки от съответните негативни последици. Единственото, което биха могли да спечелят „Демократична България“ (и останалите евентуално присъединили се), е още по-силно мотивиране на (част от) най-твърдите им привърженици. Загубите са много повече и много по-вероятни. Подобен ход изглежда като акт на отчаяние, който ще ускори провала, а няма да го предотврати.
Както и друг път е коментирано, един от големите недъзи на българските политически играчи е неспособността за обективна оценка на действителността и оттук – адекватно формулиране на техните интереси.
Деформираните представи за партийните цели
и постижения играят ролята на криво огледало за самооценката на лидерите. Резултатът е колкото очевиден, толкова и неизбежен – пълна загуба на доверие и отблъскване на все повече българи от политиката като съзнателно усилие за решаване на общите проблеми.
Някой би казал, че това си е грижа на самите партии – каквото повикало, такова се обадило. За съжаление, това не е вярно. В днешния си вид партиите проектират своите изкривени и неадекватни представи за очаквани изгоди върху процеса на формулиране на националния интерес. В тежки и опасни времена като днешните това може да има много висока цена.
Автор: Александър Маринов
Източник: „Банкеръ“
*Заглавието е на Temi.bg
