Изтече една година от началото на тази война, която според агресорите трябваше да приключи за няколко дни. Тази дата се настани в нашата история, както и в нашата съвест. 24 февруари е денят, след която светът вече няма да бъде същият. Войната е като камък, хвърлен в тихо езеро – след него остават водни кръгове, които разместват цялата повърхност на човешкото битие, всички негови измерения. Предизвикват кризи, променят ценности, налагат ни друга оптика към миналото, настоящето и бъдещето.
Травмата от новото нашествие на варварите в Европа поражда нравствен спазъм, тъй като ни заставя да погледнем с нови очи към мярата за добро и зло – а тази мяра е това, което ни прави човеци. И затова днешната годишнина е време за равносметки – общочовешки, национални и лични. В света след края на тази война всеки човек и всяка нация ще трябва да заемат своето място, обогатени чрез травматичния опит от войната – и ако пропуснем да го направим, ще се окажем някъде в периферията, живеещи повече в миналото, отколкото в настоящето и бъдещето. Затова именно сега трябва да осмислим случилото се и да направим своя избор по отношение на тази война – включително и нашият общ, български избор.
Войната налага няколко изводи, които, струва ми се, са очевидни:1. С идилията от времената след падането на Берлинската стена е свършено. Краят на историята се отменя. Не толкова, защото Фукуяма е сгрешил, колкото поради това, че човешките взаимоотношения са динамични – и нищо не се случва веднъж завинаги. На 24 февруари фашизмът, който ни изглеждаше погребан в миналото, внезапно вампиряса. Налага се да го подчертая – многостранната реалност на руската държава е изцяло проникната от фашизма. Не само идеологията на Путинова Русия, но и самото развитие на събитията е едно голямо дежавю спрямо започването на Втората световна война. Както тогава, така и сега световният елит проспа неговото зараждане, а знаци за него имаше предостатъчно: войните в Чечня и Грузия, „зелените човечета“ в Донецк и Луганск, анексирането на Крим, убийствата на Анна Политковска и Борис Немцов. Наш грях е, че не можехме да ги разчетем и да разберем с кого си имаме работа.Западните лидери приеха желаното за действително – искаше им се да вярват, че Путин е един от тях, че с него може да се съжителства, сътрудничи и търгува. Не, не може. Всичко това се крепи върху доверие, върху една колкото писана, толкова и неписана рамка на човешките взаимоотношения, която той не признава и няма да признае никога. Това най-сетне е безпощадно ясно: всякакви преговори с него са безсмислени, тъй като той всеки миг може да измени на дадената дума. Обитаваният от него свят е различен – и в него безразличието към човешката нравственост е основна опора.2. Путин вече изгуби тази война. Както и да се развиват оттук нататък военните действия, те няма да заличат щетите от неговата агресия – за самия него, за Руската федерация и, уви – за руския народ. Провалиха се плановете за блицкриг, провали се илюзията, че украинците ще посрещнат руските нашественици с хляб и сол, а „колективният Запад“ ще бъде разединен и сплашен. Пропаднаха дори надеждите, че Китай, Индия и някои страни от централна Азия ще приемат действията на Русия – и дори ще ги подпомогнат – с идеята еднополюсния свят на либералната демокрация да се превърне в многополюсен. Вместо разединени, страните от ЕС са по-единни от всякога, вместо НАТО да загуби позиции, днес приема в редиците си нови партньори.
И най-важната, изцяло непоправима загуба: митът за непобедимата руска армия се разпадна изцяло, вече няма кой и защо да се страхува от Русия. Дори параноичните заплахи с ядрен апокалипсис вече предизвикват по-скоро присмех, отколкото опасения. Руската федерация се превърна в световен парий, в субект, с който почти никой не иска да има нещо общо. Стана повече от ясно доколко нелепи са претенциите за световна сила: когато страна с БВП колкото щата Тексас и по-малко от този на Южна Корея иска да воюва с целия цивилизован свят, резултатът е карикатура.3. Властта на Путин в Русия е несъвместима с всякакви демократични права и свободи. Това стана ясно от неговата реч пред Федералното събрание на страната, в което той говори за една „самодостатъчна Русия“ и за военизиране на индустрията, като призова руските олигарси да се върнат в страната и да правят бизнес само там. Тази реч е пряк отговор на въпроса какво е бъдещето на тази страна: РФ ще бъде превърната в огромно подобие на Северна Корея – с всички последствия за нейните граждани. В неговите представи тя не само воюва с „колективния Запад“ – тя се отделя от целия свят и това скъсване на връзките с нормалността и цивилизацията е невъзвратимо. На практика тези представи очертават не друго, а идеята „Чухче“ на Корейската работническа партия, сътворена от Ким Ир Сен: абсолютно затворена държава, която сама произвежда всичко, включително масовия глад на своите обитатели и налудната идея за собственото си величие.Става дума не толкова за политика, колкото за параноя – подобно на Ким Чен Ун, Путин иска „да яхне бомбата“ – той обяви излизането на Русия от двустранния договор със САЩ за контрол над ядрените оръжия и даде да се разбере, че страната му започва нови ядрени тестове. И разбира се, препотвърди своите претенции за невинност, като заяви, че не Русия е нападнала Украйна, а самата тя е нападната – и се опитва да спре войната със сила. Това, както и приказките за „педофилския“ Запад, показват достатъчно ясно, че в случая не са възможни преговори – нужна е усмирителна риза.4. Войната се води на територията на Украйна, но битката е за демократичните ценности на днешния цивилизован свят. Трябва да си дадем ясна сметка, че украинците воюват и вместо нас – за нашето общо бъдеще. Те се доказаха като сплотена и героична нация – и нашата подкрепа в тяхната драматична битка е задължение – за всеки искрен политик, за всяка нормална нация и всеки достоен човек. Путин трябва да бъде спрян със сила, няма никакъв друг начин агресията да бъде прекратена. Тази война не само може, но и трябва да завърши с категорично поражение на Русия, защото ако направим компромиси с агресора, тя може да затихне за кратко, но после ще продължи – и на агресия ще бъдат подлагани нови и нови държави; впрочем, както е добре известно, България е в краткия списък на агресорите.Исканията за компромиси и „достоен изход“ за Путин, лансирани от политици като Еманюел Макрон, анализатори като Хенри Кисинджър и философи като Юрген Хабермас, са подвеждащи по много причини, но една от тях е основна: дори частичен успех на Путин в тази война ще даде зелена светлина за това, че и в съвременния свят е възможно правото на силния. Това ще окуражи примерно Китай да нападне Тайван, а Сърбия да си „вземе“ Косово. Дори не ми се мисли за какво ще окуражи това самата Русия.5. Няма и не може да има морален избор в полза на агресорите в тази война. Идеята, че тя не ни засяга, че помощта за Украйна е „гасене на пожара с бензин“ или че трябва да се снишим, докато тя отмине, е заставане на страната на агресора. Този избор ни поставя редом с орките на руския режим – в една битка, която се води не само между Европа и Евразия, но и между цивилизования свят и новото варварство.Ако България заеме подобна позиция, нейното място ще бъде сред държави като Северна Корея и Иран; да не говорим, че ако сега се поколебаем да помогнем на жертвата на руската агресия, няма да има и кой да ни помогне, когато сами станем жертва на такава. Освен това съвсем не е безразлично дали воюваш срещу нацизма (включително в неговия съвременен вариант) или се спотайваш в негова полза. Поне в собствената ни история имаме съвсем категоричен пример за това. Призивите за мир, укоряващи тези, които помагат на една страна да се справи с военна агресия, нямат нищо общо с мира, нито с човешката нравственост.6. Тази война е не само война – тя е и престъпление срещу човечеството. Прецедентите на военни престъпления са вече десетки хиляди, а красноречив символ на това, което се случва, е танк с вързана на него перална машина, отмъкната от нечий украински дом. Ракетните атаки срещу цивилна украински инфраструктура са безспорен терористичен акт, който не оставя съмнение, че си имаме работа с терористична държава – а, както е добре известно, с терористи не се преговаря. В макрорамката на голямото потъва ужаса на малкото: съсипания живот на милиони хора; кланетата в Буча; стаите за изтезания (и една „детска“ сред тях); депортираните и дадени за „осиновяване“ в Русия украински деца; изнасилените и убити жени; животът без ток, вода и електричество в разрушените градове; надписът „дети“ до срутения театър в Мариупол; екзекуциите с ковашки чук на ВЧК „Вагнер“; майките на убити във войната руснаци, които се радват на подарените им кожени палта Това са визии, от които боли – и ако не сме способни да изпитаме болка, трябва да се запитаме за какво изобщо сме дошли на този свят.Всичко това ни изправя – и изправя всеки един от нас, пред безпощаден нравствен избор: ще се съгласим ли с всичко това, или ще го отречем? И още: какво ще направим – не само управляващите, но и ние лично, за да не се повтаря никога?7. Украйна доказа себе си чрез решимостта и героизма, с който украинците защитава своята свобода, но и бъдещето на свободния свят. Това заставя всички други народи да се запитат: биха ли били на висотата на украинците, ако на свой ред станат жертва на подобна агресия? Съжалявам, че трябва да го кажа, но този въпрос важи с много голяма сила за България. Как бихме посрещнали например руската армия, ако за пореден път тръгне да ни „освобождава“, както през 1944 г.? С хляб и сол, както я посрещнахме тогава – или както някога я посрещна ген. Иван Колев?Дали ще бъде трудно да се инсталира в България едно проруско марионетно правителство, каквото Путин се надяваше да наложи в Киев? (Само си го представете – начело с Костадин Костадинов например, който ще изпълни мечтата си за възстановяване на концлагерите от времето на социализма!) Как би се държал българския президент при евентуална руска агресия – дали би приличал на Зеленски? И как бихме се държали ние тогава, българските граждани – дали щяхме да правим коктейли „Молотов“ или щяхме да следваме поговорката за преклонената главица?Разбира се, въпросите и изборите, пред които ни изправя войната в Украйна, са много повече. Всеки би трябвало да ги премисли, да ги формулира – не само пред това, което наричаме история, но и пред своята съвест. Трудно бихме могли да избягаме обаче от един от тях, а именно: къде съм аз и къде е моята нация в този драматичен, разтърсващ света конфликт? Мога ли да си скрия главата в пясъка, мога ли да се направя на миротворец – както са миротворци депутатите от БСП и българският президент, или мога да запретна ръкави и да направя това, което е по силите ми, за да осигуря на себе си и на родината си едно по-достойно бъдеще?
Едвин Сугарев, „Дневник“
