Има нещо много странно в политическия ни живот през последните месеци, което се пренесе с пълна сила в стартиращата предизборна кампания. Партиите увещават обществото не в определени политики, които искат да провеждат, а в желанието си да излъчат редовно правителство. Това е все едно майстор да убеждава клиента си, че ще извърши нужния ремонт, само защото ще купи материали и инструменти.
Налага се убеждението, че темата за редовното правителство отдавна се е превърнала в пропагандно оръжие, използвано в преследването на илюзорната цел една част от партийния спектър да победи и елиминира противниците. Всички уж бабуват на правителство, а шансовете то да се роди остават хилави.
Повтаря се ситуацията преди свикването на предишно, 48-мо Народно събрание.
Партиите имитираха желание за диалог и споразумяване,
но само като част от подготовката за следващи предсрочни избори. Истинската цел бе другите да бъдат представени като виновници за поредния провал при излъчване на редовно управление.
Нищо не се променило с оглед на една основополагаща пречка – няма партия (независимо от бодрите заявления), която да желае да управлява, по-точно, да поеме съществена част от споделена отговорност за държавата през следващите месеци. Тук наистина има реален проблем, а именно – изцяло разрушеното доверие между политиците. Ясно е, че в обозримо бъдеще и при наличните партийни субекти коалиционното управление с няколко участника е неизбежно. Следователно трябва споразумяване, но именно това за момента е неизпълнимо условие. Никой на никого не вярва, което е доста логично с оглед опита на всички коалиционни управления от 2005 г. насам.
При положение, че никой не иска сериозно да участва в коалиционно управление, тъй като не вярва на останалите и не иска да е в ролята на прецакания при следващи избори, въпросът дали и как може да бъде излъчено правителство изглежда все така безпредметен. Но все пак си струва да разгледаме
потенциалните условия и варианти за решение,
поне така, както те се случват в някои други (по-развити или просто по-нормални) страни. В случая обаче са важни няколко съществени уточнения.
Първо, необходимо е не какво да е, а работещо, т.е. относително ефективно и устойчиво правителство. Дори хоризонтът му да е половин или една година, за този период то трябва да върши нещо повече от оцеляване. Затова е нужна конкретна и подлежаща на проверка и оценка програма, включваща приоритетни проблеми на обществото (а не на нечии възпалени мозъци).
Второ, за да бъде работещо, това правителство трябва да стъпи на що-годе ясно, пък било то и временно договорено, мнозинство. Следователно всички изявили желание парламентарно представени партии е необходимо да подпишат официален акт на ангажимент между себе си и към обществото, че за даден период ще изпълняват добросъвестно поетите задължения. Идеи от рода на „техническо редовно правителство без споразумение“ дори не си струва да бъдат коментирани. Важно е да се отбележи, че това, макар и временно парламентарно мнозинство трябва да бъде изградено „за“, а не „против“. Иначе то ще бъде натикано в ъгъла и в парламента, и в общественото пространство – мнозинствата „против“ са доказано временни и неустойчиви, а най-важното – пределно многолики. Всеки е против много неща.
Трето, парламентарното договаряне на (част от) партиите би трябвало да включва гаранции за „суверенитет“ на излъчения кабинет – за определен срок и за постигане на конкретно формулирани цели. Това важи за свободата на евентуалния премиер да подбере и предложи за одобрение състава на правителството, естествено, в процес на консултации с подкрепящите партии.
Четвърто, има шанс правителство, което е „еднакво отдалечено“, но в смисъл – минимално дразнещо. Тук важният критерий не е приемливост за електоралните ядра (по дефиниция неизпълнимо), а за по-широките обществени среди, чието търпение към золумите на партиите се изчерпва. Иначе казано, личностните и поведенските характеристики на такъв кабинет трябва да бъдат антипод на натрапчивото партийно поведение от последно време.
Съобразно тези предпоставки,
единственият подход, носещ някакъв шанс за успех,
е от типа на това, което опитаха ГЕРБ при неуспеха на първия мандат в предишното Народно събрание. Нужно е обаче да се имат предвид и слабостите, допуснати при този опит. Предложеният за премиер проф. Габровски бе добро попадение, но не и проектосъстава на правителството. Най-големия дефект бе липсата на предварителни преговори в различни формати, и то като се промени логическата последователност.
Първо трябва да се излъчи кандидат за премиер, който да получи предварителна (условна) подкрепа при придържане към правилото „Важен е човекът, а не кой го предлага“. После той (а не партията-мандатоносител) да формулира приоритети и да преговаря относно тях с парламентарно представените партии. Накрая отново кандидат-премиерът трябва да предложи и отстоява състава на правителството. Тази логика е абсолютно задължителна, особено ако се стигне до опит за реализация на третия, „авариен“ мандат.
Ясно е, че става дума за подход, който зависи от излъчването на авторитетна и ползваща се с доверие личност, подкрепата за която носи реални рискове за партиите, предвид вероятността за неуспех дори при добри намерения.
На близкия хоризонт са местните избори,
които наистина ще имат ключово значение за по-нататъшния облик на партийно-политическата система. Така че залогът е много висок.
Но друг вариант с поне минимални шансове за успех няма. Дори висша политическа сръчност или намесата на външна сила да акушира раждане на политическа коалиция няма да преодолее, а ще задълбочи драматичната безизходица. Някои привиждат в ролята на чудотворец чужди посолства, други – внезапно пробудилото се у българските политици чувство за отговорност пред народа. Ние обаче сме възрастни хора и вече не вярваме в чудеса, както преди Коледа, така и преди Великден.
Ако шансовете за редовно правителство не нарастват, дано новият парламент не повтори пороците на предишния и заработи в продуктивен режим поне месец-два. Защото този път наистина е жизненоважно да се приеме нов бюджет, както и цял ред важни законопроекти, (отново) подготвени и внесени от служебното правителство.
А иначе … наесен с песен.
Автор: Александър Маринов
Източник: „Банкеръ“
