В средата на март миналата година на московското летище „Внуково“ почти всички гишета на авиокомпаниите бяха затворени – с изключение на едно за регистрация за полет до Истанбул. Опашката беше голяма. Докато чакахме реда си, преброих клетките с домашни любимци: кучета, котки, няколко птици. Хората отлитаха задълго. После минах през паспортния контрол и тръгнах да търся кабинка за пушачи – намерих една, тясна и прихлупена като кучешка колиба. Вътре вече имаше един човек, едва стигна място за двама ни. Той ми подаде запалка и ме попита: „Откъде бягате?“
Самият той бягал от околията на Донецк – и сега се опитваше да се измъкне през Москва в Англия, при сина си. „Опънахме ви се. – ми каза той на руски. – Бием ви и ще продължим да ви бием, само почакайте.“
Струваше ми се, че не бягам, а по-скоро падам – тоест движех се в пространство, в което земята под краката ми изведнъж бе изчезнала. Имаше съвсем конкретни причини за пътуването ми, планове направени отдавна, които по някаква причина продължаваха да се осъществяват въпреки факта, че законите на физиката сега действаха избирателно.
Войната, която Русия беше започнала, сякаш бе лишила всекидневието от предишните взаимовръзки: всичко, което се случваше сега извън Украйна, нямаше нито причина, нито смисъл, нито тежест дори – центърът се бе изместил, намираше се там, където бомбардираха Харков и Киев, а ние все още извършвахме някакви инерционни движения, потрепвания, сякаш светът стоеше неподвижен. Но всичко се бе променило.
Хората изведнъж престанаха да спят, зелените точици на социалните мрежи светеха и през нощта, и в ранните сутрешни часове, а размяната на съобщения в чатовете (новинарски фийдове, канали в Телеграм, имена на градове и села, брой на жертвите) се случваше денонощно, защото така или иначе никой не правеше нищо друго.
За Путин се говореше в трето лице, той, без пояснение и всички знаеха прекрасно за кого иде реч, като в книгите за Хари Потър, където Волдемор не може да бъде назован по име.
Във Фейсбук приятели пишеха как се събуждат и за момент не помнят какво се е случило – преди да ги шамароса; как не могат да спят; пишеха, както винаги пишеха, за себе си – за това, което се случва с тях самите в краткия радиус на собствения им живот.
Само че този живот бе девалвирал отведнъж с началото на войната и нямаше вече почти никакъв смисъл, така както и самото писане. Личното достойнство, самоуважението, нормалната вяра в правото да се говори и да се слуша – всичко изведнъж пресъхна и се разпадна, умря.
Моята страна беше докарала смърт и болка на чужда територия – и единствено Украйна, спасявайки своите старци, деца и кучета, сега беше място на живот, място, където животът се извоюва и спасява. А „ние“, оказа се, бяхме мястото на смъртта, мястото, откъдето тя изпълзява и се разпространява като зараза – такава непривична мисъл.
Непривична, защото ние израснахме в страна, в която основният обединяващ разказ бе не мечтата за изграждането на комунизма, а знанието за победата ни в страшната война и увереността, че най-важното е да не допуснем друга. Ние бяхме тези, които концентрирахме като с лупа паметта за огромните страдания и също толкова огромни усилия нужни за победата; това ние беше изградено до голяма степен върху спомена за обща жертва, която обединяваше всички ни.
Победата във Втората световна война изглежда беше единствената точка на консенсус по отношение на историческото минало в Путинова Русия. Всичко останало – Иван Грозни и Сталин, Петър Велики и Ленин, революцията от 1917 г. и разпадането на Съветския съюз, Големият терор и реформите от 90-те години на ХХ век – беше и все още е повод за дискусии, които с времето стават само по-изострени, нещо като гражданска война на паметта, в която брат се обръща срещу брата и никой не е съгласен с никого.
Тази липса на обща памет, на общ (споделен от по-голямата част от обществото) възглед за собствената ни история е вече десетилетия една от основните характеристики на руската действителност.
Победата във Втората световна война, както и незаздравялата рана, която войната нанесе върху човешкото тяло на страната, усещането за особеното, свещено значение на тази война и победа – това е сякаш единствената територия, където историята се преживява и усеща като обща за всички. И, разбира се, това, което я прави обща е чувството, рядко и ценно, че поне в този отрязък от руската история страданията и смъртта на милиони са имали поне някакъв смисъл, не са били неразгадаема и безпричинна случайност, жертвоприношение на непонятните богове на революцията или империята: те са били необходими, за да спасят нас и дори целия свят от непоправимо зло.
Тоест тогавашните ние, вчерашните палачи и жертви, изведнъж бяхме представители на доброто, на неговата победоносна страна. Нас ни бяха нападнали. Ние се защитавахме. Без нас нямаше да има победа. Това ни бе достатъчно дълги години да вярваме в собствената си доброта.
Тук ще кажа в скоби това, което е казвано и писано много пъти преди мен, а и от мен самата: тази вяра в собствената доброта, в победата над злото и в неучастието в злото не познава и не иска да познава историческата действителност. Пактът Молотов-Рибентроп, окупацията на балтийските държави и Полша, трагедията на власовското движение, бариерните войски (готови да убият всеки войник, тръгнал в отстъпление), разделението на Европа в Ялта – всичко това не беше и все още не е взето под внимание от колективното съзнание. Паметта се различава от историята, защото пренебрегва фактите в полза на афекта; Втората световна война, която Съветският съюз нарича Велика отечествена война е единственият афект, който по-късните съветски поколения могат да преживеят като универсален.
Но ако онази война е била възела за обединението на „ние“, каквото и да значи това, то сегашната прави същото с нас, но по друг, непоправим начин: ние не се защитаваме, а нападаме; ние правим точно това, което са правили с нас тогава: нахлуваме на чужда територия, бомбардираме спящи хора, окупираме мирни градове и села. Ние се оказваме същите сили на злото, за които сме чели в гимназиалните учебници и в книгите за пионери-герои, и съзнаването на това е още по-непоносимо от факта, че тук няма никакви разлики. Насилието през тези месеци се роди на територията на Русия и се разпространи оттам навън – и ако аз не мога да го спра, ставам част от него, безсилна част от този или от тези, които носят отговорност.
Тези, които подкрепят Путин и онези, които през всичките тези години са правили всичко възможно, за да му се противопоставят, сега са неразличими в сливащата се тъмнина, откъдето иде заплахата. Разликата между Русия и руснаците, между страната с граници и физически очертания и руската държава, между тези, които живеят сега, и онези, които някога са живели, между руския език и неговите носители, между тези, които са напуснали, и онези, които са останали, сега се оказва пренебрежима. А не толкова отдавна тя беше значителна. Сега всичко функционира по различен начин.
Не става въпрос за това как външният свят се отнася към „руснаците“, а за това от какво се страхуваме самите ние и от какво изхождаме. „Ние“, тези, които са против Путин, и тези, които го подкрепят, ужасно не искаме да бъдем от лошите – и съзнанието, че от това няма измъкване е непоносимо и за двете групи.
Логиката на войната заличава детайлите и изисква обобщения: гражданството, езикът, националността се превръщат в своеобразна циментираща субстанция, която свързва несъвместими хора в общност, чийто контури се определят не отвътре, а отвън. Личният избор, личната биография, тънкостите на политическите позиции не означават почти нищо; те се превръщат в частен въпрос. Ние се страхуваме от себе си, избягваме себе си. Още преди да сме намразени, ние се мразим.
Достатъчно е да се замислим как е конструирано това „ние“ и става ясно, че то няма нито граници, нито брегове. Ако се опитате да ги определите с обичайните инструменти – гражданство, език, мястото, където живеете – можете да видите колко неприложими са те към днешната катастрофа. През тези месеци разговарях с тези, които напуснаха Русия (за да нямат нищо общо със страна, която прави такива неща) и с тези, които решиха да останат (за да се противопоставят на режима отвътре, колкото и опасно да е това – да не оставяш страната, която обичаш на попечителството на тези, които я убиват), с тези, които не са живели тук от двадесет, тридесет или четиридесет години, с тези, които са родени в емиграция, и всички те заемат някакво място в това съзвездие, като понякога отчаяно се опитват да настояват, че са различни един от друг.
Тези, които казват „вината е моя“ и онези, които вярват, че това не ги засяга, са еднакво обвързани от съществуването на това ново „ние“. И ако то няма ясни контури, има споделено знание – че се намирате вътре в една нова реалност, която все още няма тълковен речник. Тя се усеща като насилие върху онова, което е било познатият свят, общоприета система от нагласи и предположения.
Промяната, настъпила с войната е брутално разрушаване на онова, което си знаел за себе си и начините, по които ще трябва да се разбираш и описваш тепърва. След Буча и Мариупол нашите индивидуални истории са събрани в общ чувал и ще бъдат разглеждани на обща основа – „руснаци“ или „рускоговорящи“, носители на езика или културата, живеещи в Русия или извън нея, ние принадлежим към общността на онези, които са направили онова – и именно там сега трябва да намерим своето място и неговия смисъл.
Можем да смятаме, че това е подредба на външния поглед, докато отвътре (всяко конкретно съзнание, което се опитва да се определи в условията на настъпилата катастрофа) е по-сложно и със сигурност е така. Но именно външният поглед – отчужден, нежелаещ да вземе предвид симпатичната ти субективност – сега се превръща в единствената гледна точка. И най-трудното нещо, с което трябва да се примириш е, че тази гледна точка е всъщност твоя. Гледаш се в огледалото и не се разпознаваш: наистина ли това е този, който съм? И продължаваш: възможно ли е майка му да го е обичала?
Най-странното е, че ужасът от външния поглед, който усещаш като стигма, всъщност чувстват дори онези, които подкрепят войната и я наричат „спецоперация“, необходима мярка за самозащита или нещо друго.
Онзи ден бях в самолет и слушах разговор на съседния ред. Беше на руски език. „Кредитните карти не работят! – каза една елегантна жена в черно на съседката си и с вътрешно чувство на омраза добави – Заради онези изроди.“ Помислих си: изродите, за които тя говори, спокойно могат да бъдат и двете страни: Путин и неговата държавна машина, и световната общност с нейните санкции, включително и аз, която подкрепям тези санкции.
Човек, който е хванат неподготвен, изтръгнат от живота, който е смятал досега за свой и уреден (като тези, които се събудиха в Киев и Харков сутринта на 24 февруари? Сравнението е неуместно – там не бомбардират нас, а ние бомбардираме) се оказва лице в лице със собственото си безсилие. И единственото, което му остава да направи е да се освободи от отговорността.
Не ние започнахме войната, а Путин, ние нямаме нищо общо с нея, смятат някои от нас. Не ние сме виновни, виновни са западните политици, НАТО, „нацистите“, украинската държавност, капитализмът, казват други. В картината, претрупана с онези, които могат да бъдат държани отговорни, е все по-трудно да намерим себе си – като в детските книжки, където сред килим от листа или в купчина играчки в пясъчника трябваше да различиш птица, пеперуда, кораб.
Усещането за общо, безвремево и бездънно падение засяга всички, с които съм разговаряла и разговарям през тези безкрайни месеци. Падение е хубава дума и може да се разбира по различни начини – като полет в нищото или пък като отстъпление от моралните норми, които обединяват общността; отпадане от цивилизационната рамка, изпадане от човешкото гнездо. Това чувство обединява (не винаги сближава) всички, които смятат тази война за зло и които виждат себе си като носители на клеймото на неопределената връзка с извършеното зло.
За външния свят тази връзка сега се нарича being Russian, да си руснак – но за онези, които са свързани с Русия поради мястото си на раждане, местоживеене, език, семейни традиции, любов, омраза, дълги спомени, понякога само чрез фамилията, наследена от дядо или баба, тя няма име. Тя просто боли. Всъщност така и става: осъзнаваш, че си виновен заради болката, която не можеш да отречеш и не можеш да объркаш с нищо друго.
Трябва ли да наречем чувството отговорност или вина, по примера на Хана Аренд и Симон Вейл, в опит да осмислим връзката между индивид и колектив? За да осмислим всичко това отново ще ни отнеме години – и тези години ще трябва да броим не от началото на войната, а от нейния край, който изглежда е далеч. Може би засега трябва да мислим не за различията и разграниченията, а за това какво трябва да правим по-нататък.
Струва ми се неприлично да говоря за себе си в тази бъркотия; ще се опитам да бъда кратка. Родена съм през 1972 г. и от войната ме делят само тридесет години – същите тридесет години, които изминаха между разпада на СССР, който, както казваха тогава, беше почти безкръвен, и руското нахлуване в Украйна. Войната беше навсякъде: дори песните, които майка плахо ми напяваше преди лягане бяха за военни кораби на рейд и за това как гръмва изстрел – и някой лежи мъртъв в храстите.
Моето руско-еврейско семейство (основно евреи; дядо ми, чието има баща ми и аз носим, Степанови, беше руснак) не говореше за своята рускост: нямаше защо да се говори, нямаше какво да се обсъжда. От друга страна родителите ми носеха спомена за своето еврейство: то беше опасно, причиняваше болка и предизвикваше любов, беше безкрайно важно по някаква причина – въпреки че лично на мен ми беше непонятно точно какво ни отличаваше от другите. Вътрешно не усещах своята особеност, но отвън тя сякаш беше добре позната. Еврейството не беше качество, а условие за съществуване: трябваше да живея с него. Когато ме питаха коя си, отговарях „еврейка“.
Понякога (в англоезичния свят, където подобни уточнения имат пряка маркетингова цел) хората ме питат как точно трябва да ме представят: руска писателка, руско-еврейска, еврейска? Бях свикнала да отговарям, че това няма значение, представяйте ме както пожелаете и си мислех, че не се чувствам нито като руска авторка, нито като еврейска, и със сигурност не като представителка на руската словестност с нейните тиражи и изложбени зали.
Харесваше ми да мисля, че представлявам само себе си – и отговарям единствено за себе си. Това продължи толкова дълго, че почти забравих къде и как болеше националното; после всичко започна да се променя, тихо, под кожата ми и приключи окончателно на 24 февруари. Сега, когато ме питат какъв писател съм, отговарям: руски.
Често си мисля за това, че преди месец или година спокойно е можело да се возя в метрото или трамвая с някои от тези, които сега се бият в Украйна – и убиват невинни хора. Ние с тях, колкото и страшно да изглежда, бяхме и все още сме ние, набързо ситуационно ние, споделящи общо пространство, вагон или градски площад, споделящи общ език ние – език, който, оказва се, не ни пречи да се убиваме един друг.
Въпросното ние е съставено от милиони несъвместими съдби и стратегии, които нищо не значат на фона на споделената вина, споделеното нещастие, споделената катастрофа. Принадлежността към него е мъчителна – но може би това е всичко, което има смисъл сега: злото, което е причинило, трябва да бъде поправено, мястото, от което произхожда, трябва да стане отново обитаемо, езикът, на който говори, трябва да се промени.
Стигмата, пронизващият белег на колективната принадлежност, все още може да бъде отправна точка, началото на пътя от сляпото „ние“ към общество съставено от зрящи „аз“. Това може да стане само отвътре.
Мария Степанова (р. 1972, Москва) е руска поетеса, писателка и есеистка. Главен редактор на руското интернет издание за изкуство и култура Colta.ru (затворено от руските власти през март 2022). В края на 2017 г. излиза философският й роман-есе „В памет на Паметта“, отличен с множество награди и издаден на български от Жанет-45. В момента Степанова живее в Берлин.
Преводът е на българския писател и журналист Димитър Кенаров.
Източник: Дневник
