Via militaris на Путин минава от Истанбул през София към Белград

0

Сугарев е прав. Безкритично меката и съглашателска политика на България към Сърбия трябва да бъде ревизирана. Причините за това са свързани не само със статута на българското малцинство в Западните покрайнини, но и с редица други въпроси. След 1989 г. принципната позиция на реформистките политически фактори в България бе свързана с необходимостта да се подобрят отношенията на България с всички нейни съседи.

Това коментира във „Фейсбук“ политологът Огнян Минчев.

От времето на Балканските войски чак до края на комунистическия режим

България бе поставена в изолация на Балканите.

Версайските споразумения, бруталното управление на Белград в Македония, изтласкването на българите от северна Гърция, опитът за „реставрация“ на българския интерес по време на Втората световна война и поредното национално поражение, половинвековната съветска окупация на България и пълната геополитическа изолация на страната ни извън рамките на съветския блок – това са най-важните феномени на българската геополитическа маргинализация в балканския регион.

Повече от три десетилетия след 1989 г. българската политика към Сърбия е принципно позитивна и партньорска. Това твърдение не може да бъде оспорено дори в контекста на постюгославските войни, в които Сърбия бе основния агресор, дори и поради принадлежността на България към коалицията срещу Милошевич през 1999 г., доколкото всички основни европейски и атлантически страни бяха част от това усилие. Дори и тогава България не е направила нищо отвъд тази принципна принадлежност към коалицията на Запада. Отношението на официален Белград към България винаги е било най-малкото студено и високомерно – дори и при управлението на реформистката коалиция, управлявала Сърбия след падането на Милошевич.

През последното десетилетие проруският режим на президента

Вучич провежда политика на оспорване на балканските реалности от началото на XXI век,

активно превъоръжава Сърбия с руско оръжие и превръща страната в геополитически инструмент на Кремъл на Балканите. Кандидатурата на Белград за членство в ЕС е по-скоро номинална, а отношенията на Сърбия със съседите ѝ стават все по-проблемни поради многообразни прояви на ревизионизъм и поради провеждане на чужди – преди всичко кремълски дневни редове в балканския регион. България търпеливо очаква Белград да промени отношението си към българското малцинство, което продължава да бъде обект на силен и многообразен натиск за маргинализиране и практическо унищожение. Доброто отношение на България е породено и от съзнанието, че Сърбия е част от българския географски път към Европа. Това е безспорно така, но българската държава десетилетия наред не прави нищо за намаляване значението на този факт и за релативирането на българската зависимост от пътя през Сърбия към Европа.

Пътят Via militaris от Истанбул през София към Белград е най-кратката връзка на Близкия изток с централна Европа, а Гърция се „включва“ в използването на този път, след като ползва най-краткото разстояние от Солун през Скопие към Ниш и Белград. Ако България построи магистрален път от София през тунел Петрохан, Монтана и Видин, разстоянието между София и Будапеща през западна Румъния ще се изравни с това на пътя София – Белград – Будапеща. Разстоянието от Солун до Будапеща през София и Видин също ще бъде равно на това през Скопие, Ниш и Белград.* Става дума за около 200 км. магистрален път плюс тунел през Петрохан за да бъде създадена функционална алтернатива на Via militaris. Новият път би бил за предпочитане докато Сърбия не е член на ЕС, защото и за гръцкия, и за турския трафик е по-удобно да преминават само през територия на ЕС – особено след присъединяването на България и Румъния към Шенген, което все пак трябва да се случи.

Ако в коридорите на властта в София има поне малко здрав разум и желание да се отстоява националния интерес

против внушения, идващи от Москва и Белград, то този път трябва да бъде приоритетно построен. Още повече, че той може да бъде изграден с концесиониране, без да „измества“ отчаяно закъснялото завършване на магистрала „Хемус“ и останалата спешна за изграждане физическа инфраструктура на българска територия. Изграждането на магистрала София – Видин през Петрохан би имало ключово значение и за съживяването и развитието на най-проблемния от гл. точка на депопулация и липса на развитие регион – този на Северозапада.

Наследството на Версай и на Студената война на Балканите в инфраструктурен план е ориентирането на пътните коридори почти изцяло от север на юг при изрично заобикаляне на България – „наказаната“ държава в региона през целия 20 век. Затова проекти като европейски коридор № 8 и коридор № 4 имат ключово значение както за стопанското и социално развитие на България, така и за преодоляване на нейната геополитическа изолация през 20 век, последствия от която търпим и до ден днешен. Отношенията между Белград и София съдържат съществени елементи от тези последствия.

––––––––––––––-

* Понастоящем се изгражда първокласен път между Ботевград и Враца (с тенденция да стигне до Видин), свързан със София през магистрала „Хемус“. Макар и необходим, този път не може да бъде конкурентен на пътя през Белград, защото е с около 110 км по-дълъг. През Петрохан и Видин дължината на пътя е равна на тази през Белград.

Огнян Минчев, Фейсбук

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече