Русия, урок по „не“ дипломация – анализ на журналиста Илиян Кузманов

0

Две години след пълномащабната инвазия на Русия, която завладя почти една четвърт от територията на Украйна, залогът за Киев и Западния Свят не може да бъде по-голям. Тази война е събитие, което ще трансформира бъдещето на света по един или друг начин, но важните въпроси са, можеше ли да бъде избегната, защото се стигна до тук? Къде и защо Русия след колапса на СССР бе загубена?

Когато Путин изгряваше Русия бе незабележима за Запада. Изправени пред заплахите от страна на Ал Кайда и Иран и нарастващата нестабилност в Ирак и Афганистан, Съединените щати не се нуждаят от нови врагове. Въпреки това отношенията им с Русия се влошаваха с всеки изминал ден. Реториката и от двете страни се изостряше, споразуменията за сигурност бяха застрашени, а Вашингтон и Москва все по-често гледаха един на друг през призмата на старата Студена война.

Въпреки че новопридобитата увереност на Русия и нейното уверено поведение (белязало началото на ерата Путин) в страната и в чужбина изглеждаха като основните причини за взаимно разочарование, Съединените щати също носеха значителна отговорност за бавното разпадане на отношенията. Недъзите, грешките и постъпките на Москва не са алиби за американските политици, които допуснаха фундаментални грешки при управлението на прехода на Русия от експанзионистична комунистическа империя към по-традиционна велика сила, която в последствие заяви желанието да възстанови статуса си на империя.

В основата на лошото отношение на Съединените щати към Русия стои общоприетата заблуда във Вашингтон, според която администрацията на Рейгън спечели Студената война до голяма степен сама. Но това бе така и със сигурност не бе начинът, по който повечето руснаци гледаха на краха на Съветският Съюз. Самохвалният исторически разказ (който свали гарда) на Вашингтон е в основата на последвалите му неуспехи в отношенията с Москва в периода след края на Студената война.

Решаващата грешка на Вашингтон се състоеше в склонността му да третира постсъветска Русия като победен враг. Съединените щати и Западът наистина спечелиха Студената война, но победата на едната страна не означава непременно поражение за другата. Съветският лидер Михаил Горбачов, руският президент Борис Елцин и техните съветници вярваха, че всички те са се присъединили към страната на Съединените щати като победители в Студената война, постепенно те стигнаха до извода, че комунизмът е вреден за Съветския съюз и особено за Русия. Според тях те не се нуждаеха от външен натиск, за да действат в интерес на страната си.

Въпреки многобройните възможности за стратегическо сътрудничество до идването на Путин, дипломатическото поведение на Вашингтон остави недвусмисленото впечатление, че превръщането на Русия в стратегически партньор никога не е било основен приоритет. Администрациите на Бил Клинтън и Джордж Буш-младши приемаха, че когато се нуждаят от руско сътрудничество, могат да си го осигурят без особени усилия или отстъпки. По-специално администрацията на Клинтън изглежда гледаше на Русия като на следвоенна Германия или Япония – като на страна, която може да бъде принудена да следва политиките на САЩ и която в крайна сметка ще се научи да ги харесва. Те сякаш забравиха, че Русия не е била окупирана от американски войници и не е била опустошена от атомни бомби. Русия бе променена, а не победена. Това дълбоко оформя реакциите ѝ спрямо Съединените щати.

След падането на Желязната завеса Русия не се държеше като държава-клиент, надежден съюзник или истински приятел, но не се държеше и като враг, още по-малко като враг с глобални амбиции и враждебна и месианска идеология. И все пак рискът Русия да се присъедини към редиците на противниците на САЩ бе осезаем. За да избегне подобен изход, Вашингтон трябваше да разбере къде е сгрешил – и да предприеме подходящи стъпки още с встъпването в длъжност на Путин, за да обърне низходящата спирала. Нещо, което самонадеяната и не до там мъдра администрация не направи.

Краят на една Империя или нейният ребрандинг

Неразбирането и самозаблуждаващото представяне на края на Студената война се превърнаха в съществени фактори за подхранване на погрешните политики на САЩ спрямо Русия. Въпреки че Вашингтон изиграва важна роля за ускоряването на разпадането на Съветската империя, реформаторите в Москва заслужават много повече похвали, отколкото обикновено получават. Всъщност в края на 80-те години на ХХ век далеч не бе неизбежно Съветският съюз или дори Източният блок да се разпаднат. Горбачов встъпва в длъжност през 1985 г. с цел да отстрани проблемите, които администрацията на Леонид Брежнев вече е признала – а именно прекомерната военна активност в Афганистан и Африка и прекомерните разходи за отбрана, които осакатяват съветската икономика и с желание да укрепи мощта и престижа на Съветския съюз. Да, драстичното намаляване на съветските субсидии за държавите от Източния блок, оттеглянето на подкрепата за старите режими от Варшавския договор и перестройката създадоха напълно нова политическа динамика в Източна Европа и доведоха до голяма степен до мирно разпадане на различни комунистически режими и отслабване на влиянието на Москва в региона. Роналд Рейгън допринесе за този процес, като засили натиска върху Кремъл, но не Белият дом, а Горбачов сложи край на съветската империя.

Влиянието на САЩ изигра още по-малка роля за разпадането на Съветския съюз. Администрацията на Джордж Буш подкрепяше независимостта на балтийските републики и съобщи на Горбачов, че потискането на законно избрани сепаратистки правителства ще застраши американско-съветските отношения. Но като позволи на партиите, подкрепящи независимостта, да се състезават и да спечелят в относително свободни избори и отказа да използва решително силите за сигурност, за да ги отстрани, Горбачов на практика си гарантира, че балтийските държави ще напуснат Съветския съюз. Самата Русия нанесе последния удар, като поиска институционален статут, равен на този на останалите съюзни републики. Горбачов заяви пред Политбюро, че допускането на тази промяна ще означава „край на империята“. Така и стана. След неуспешния опит за реакционен преврат през август 1991 г. Горбачов не можа да спре Елцин – и лидерите на Беларус и Украйна – да демонтират Съветския съюз.

Администрациите на Рейгън и първия Буш разбраха опасностите от разпадащата се свръхсила и управляваха упадъка на Съветския съюз с впечатляваща комбинация от съпричастност и твърдост. Те се отнасяха с Горбачов с уважение, но без да правят съществени отстъпки за сметка на интересите на САЩ. Това включваше незабавно отхвърляне на все по-отчаяните искания на Горбачов за масирана икономическа помощ, тъй като нямаше основателна причина САЩ да му помогнат да спаси съветската империя. Но когато първата администрация на Буш отхвърли съветските призиви да не се предприема нападение срещу Саддам Хюсеин, след като Ирак нахлу в Кувейт, Белият дом работи усилено, за да обърне подобаващо внимание на Горбачов и да не му „натрие носа“, както се изрази бившият държавен секретар Джеймс Бейкър. В резултат на това Съединените щати успяха едновременно да победят Саддам и да поддържат тясно сътрудничество със Съветския съюз, до голяма степен при условията на Вашингтон.

В началото на 80-те години на ХХ в. Съветският съюз е изправен пред сложна ситуация по време на Ирано-Иракската война. Първоначално той обявява строг неутралитет, като призовава двете страни към мир чрез преговори. Продължава да продава оръжие на Ирак и се опитва да ухажва Иран, който отхвърля предложенията им за приятелство. Това усложнява ситуацията за Съветския съюз, който иска да балансира съюзите си в региона. До 1982 г. Иран придобива надмощие във войната и се стреми да свали иракския президент Саддам Хюсеин. Това развитие на събитията предизвиква промяна в съветската политика. Съветският съюз възобновява продажбите на оръжие на Ирак, като същевременно поддържа официална политика на неутралитет, опасявайки се от загубата на приятелството на Саддам със Запада и от потенциалното разпространение на ислямската революция в Централна Азия. Съветската помощ позволява на Ирак да предприеме контраофанзива, което води до края на войната през август 1988 г. Като цяло Ирак е близък съветски съюзник от 1958 г., а антиамериканската позиция на Иран след революцията от 1979 г. предоставя възможност на Съветския съюз да спечели на своя страна и Иран. След Войната в Персийския залив (1990-1991 г.) водената от САЩ многонационална коалиция принуждава иракските сили да напуснат Кувейт. Но най-важното е че отнема статуса на Съветският съюз на глобална империя. След атентатите от 11 септември 2001 г. администрацията на президента Джордж Буш започва да прави планове за нахлуване в Ирак, което де факто поставя на карта Руското присъствие в Близкия Изток, довело до безизходната твърда позиция на Путин в Сирия. Но и демонстрирало в дълъг план, че САЩ не успява да се справи с предизвикателствата в Близкия Изток и комплексните играчи и стратегии в региона.

Петролните богатства на Близкия изток са открити за първи път през 1908 г. и скоро регионът е от съществено значение за световната икономика. Първоначално редът в района се поддържа от Обединеното кралство, доминиращата колониална сила, но през десетилетията след Втората световна война тази роля поемат Съединените щати. През 70-те години на ХХ век, Вашингтон се опитва да предостави регионалната сигурност на местни изпълнители, като разчита на Иран и Саудитска Арабия да поддържат доставките на петрол. След като Иранската революция от 1979 г. превръща Техеран от приятел във враг, Вашингтон възлага надежди на баланса на силите, като манипулира помощта за Ирак и Иран по време на жестоката им война, за да попречи на някоя от страните да доминира в Персийския залив. Но тази стратегия се проваля през 1990 г., когато Ирак превзема Кувейт и заплашва Саудитска Арабия.

Веднъж, президентът Бил Клинтън заявява пред служителите си, че намира Ирак за „най-трудния от проблемите, защото е лишен от разумен политически отговор“. След като Саддам оцелява след войната в Залива, за Съединените щати бе разумно да се опитат да го задържат, без да бъдат въвлечени в нов пълномащабен конфликт. Но този подход бе скъп, рискован и труден за поддържане. Администрацията на Джордж Буш-Младши отказва да приеме, че подобен неудовлетворителен курс е най-малко лошият възможен вариант, и сляпо се хвърля в бездната. Ако лидерите в Багдад или във Вашингтон се бяха държали по-малко безразсъдно, войната нямаше да се случи. Но предизвикателството да се защити световната икономика от багдадския Тони Монтана щеше да остане. Въпреки че и изолирането от световната икономика, стратегия предприета спрямо многократно по сериозният противник Русия, както и срещу Куба, Иран и Северна Корея, показа липса на каквато и да е ефективност.

След атаките от 11 Септември, администрацията на Джордж Буш-младши решава да реши не само проблема с тероризма, но и този с Ирак, като взема лесното и бързо решение (което много добре стоеше като медийно отразяване) да завладее страната и насилствено да премахне режима на Саддам. Завладяването до голяма степен преминава по план, но последиците се оказват хаотични. Освобождението се превръща в окупация, местната несигурност – във въстание, а след това и в гражданска война.

Резултатът от прибързаните и безразсъдни действия на администрацията на Буш в обезвреждането на Ирак бе преформирането на офицерския корпус на Садам в мащабна терористична организация с глобално значение. Безспорна е ключовата роля на членове на бившата баасистка армия на Ирак в организацията „Ислямска държава“, която обикновено се свързва с изявени чуждестранни джихадисти и ужасяващите видеоклипове, в които те участват. Според иракчани, сирийци и анализатори, които изучават групировката, дори и с притока на хиляди чуждестранни бойци, почти всички лидери на „Ислямска държава“ са бивши иракски офицери, включително членовете на нейните сенчести военни комитети и комитети по сигурността, както и повечето от нейните емири и принцове. Те са внесли в организацията военния опит (огромна част, от който придобит в СССР и Русия) и някои от програмите на бившите баасисти, както и контрабандните мрежи, разработени, за да се избегнат санкциите през 90-те години на ХХ век и които сега улесняват незаконната търговия с петрол на Ислямска държава.

В крайна сметка американските войски остават в Ирак и се сражават с един или друг враг в продължение на почти две десетилетия. Всъщност войната в Ирак бе толкова катастрофална, толкова скъпа и непредизвикана грешка, че